Суетата на политиците е сред най-отблъскващите неща, с които те имат възможността да ни заливат. При това без край, ако няма достатъчно медии, които да ни спестят досадата и неприятните емоции. Българските примери са толкова много, че трудно могат да бъдат изброени набързо. Вляво, партията-майка заедно със съответните й бизнес и ченгесарски мрежи ни спестяват доста нерви. Например, типажи като Жан Виденов или Нора Ананиева си вършат отделените им роли и не ни досаждат особено със своите мъдри мисли, спомени и съвети. Дори титан като Красимир Премянов прави това рядко и по разни кабеларки, доколкото човек въобще може да си причинява още подобни „предавания“. Вдясно, положението е доста по-неприятно. В моята лична класация водят Стефан Софиянски и Петър Стоянов. Каквото и смислено е имало да кажат, то отдавна е било казано. Не спира да впечатлява способността на Софиянски да представя валутния борд като някаква велика иновация, едва ли не измислена от него в 12 без 5, която е спасила веднъж завинаги клетата нация. Или пък способността на Стоянов всяка година да разказва с един и същи плам една и съща случка с връщането на мандата и да напомня държавнически, че трябва повече да се обичаме.
Моментните ми фаворити обаче са Тони Блеър и Хилъри Клинтън. При Блеър нещата избуяха в последно време. След като напусна „Даунинг стрийт“, той се отдаде на правене на пари и горе-долу успя да вземе по някой долар от всеки уважаващ себе си автократ, който има да „пере имидж“. Работата му на „тихия фронт“ и ниското одобрение, с което напусна британската политика сякаш предвещаваха спокойно оттегляне в полето на частния живот и публично отсъствие. Но, не би. И неговото его се оказа твърде голямо. Разбираемо, след приключване на разследванията около войната в Ирак, той трябваше да излезе и да си каже, повтори, неговата версия за нещата. Междувременно се оказа, че е изкарал доста пари, дори за неговите стандарти и ограничи своята дейност като така се опита да си върне правото на повторно активно публично присъствие. През последните месеци се опитва да се представи като единствения останал опонент на Брекзит и през седмица излиза с най-различни и все по-странни идеи и предложения. Последното дори включва разкарване на доста граждани на ЕС, затягане на режима на достъп и прочее неща, които обаче не се връзват никак с фаталното му решение да пусне всички източно-европейци след 2004 година и после да не направи нищо, когато тяхната бройка се оказа в пъти повече от очакваното.
Хилъри Клинтън пък не спира да обяснява, че края на света наближава. При това непрестанно и все повече, откакто тя не е в американската и световната политика, за да предотврати най-лошото. Тези дни обясни, че на практика краят е зад ъгъла. Няма по-неприятна картина от лош губещ в политиката и тя ще влезе в hall of fame на безкрайно мрънкащите такива. При това го прави с такава ярост и дистанция с реалността, че сигурно и мнозина от нейните симпатизанти вече извръщат глава. Клинтън редува хейт по Тръмп с хейт по Сандърс, очевидци твърдят, че в момента вторият е по-актуален. Нейната неспособност да разпознае и признае собствените си грешки е впечатляваща, особено на фона на тежките политически провали, с които бе претрупана кампанията й. Като например това, че след първичните избори дори не посети всички важни щати в ‘rust belt’, които загуби. Обиколката на различните литературни фестивали с нейните мемоари е тъжна гледка.
Достойното политическо оттегляне изисква поне две неща. Първото е смирение и усет за момент и история у самия политик. Да кажем, че подобно очакване е твърде оптимистично и нереалистично. Второто е съществуването на достатъчно публични филтри, които да преценят кога остатъчната полезност и опит на същите тези политици са необратимо отминали. Очевидно и тук нещата не са много добре. Защото те винаги ще имат противници, които ще им осигуряват още възможности за самоунижение. Или пък ще има книги за продаване. Крайният резултат е тежката досада и неприязън, с която повечето хора гледат на тях. Независимо какво са успели да направят за своите общества и нации. Когато е било тяхното време.
