Самият факт, че годишната реч за „състоянието на съюза“ на Жан – Клод Юнкер е новина носи свое собствено послание. Само преди няколко години подобно събитие щеше да мине незабелязано сред канонадата от писания за различните кризи, срещи на върха и среднощни спорове. Самите новини за съюза нямаха и особено значение, защото отляво и отдясно се сипеха предсказания за разпад и дезинтеграция, банални преразкази за закодираните провали при създаването на валутния съюз и т.н. Огромното мнозинство от коментариата бе на едно мнение, краят е близо. И какво ще каже най-висшия чиновник на ЕС няма особено значение. Тази година обаче ситуацията е доста различна. Много от истериците на европейския залез се поприбраха, общата ситуация е далеч по-спокойна, европейската икономика расте дори по-бързо от американската, евроскептичните партии вече не изглеждат необратимото бъдеще на „стария континент“. Внезапно сякаш си върнахме добрия стар, досаден ЕС. Което е със сигурност знак, че сме навлезли в чудесно време за промяна.
Речта на Юнкер е старт на европейския политически сезон, но и опит за формулиране на неговото политическо наследство. Законодателният процес на този Парламент навлиза в последната си фаза и сега е моментът за по-ярки и амбициозни идеи. Казаното от шефа на ЕК може да бъде разделено на две части. Лайтмотивът на първата бе завършването на вече започнати проекти и инициативи. Тук принадлежат банковия съюз, реформите в еврозоната, мигрантските теми, Шенген. Политическият ритъм позволява движение напред по много от въпросите тук, независимо от отшумяването на натиска на множеството кризи. Дори предложенията за нови споразумения за свободна търговия със страни като Австралия и Нова Зеландия няма да срещнат особена съпротива след промените в режима на регулиране на споровете между държавите и мултинационалните компании. Втората част от идеите на бившия премиер на Люксембург обаче съдържа доста по-спорни предложения, които дори да не прераснат в официални решения ще раздвижат стартиращия дебат за бъдещето на съюза. Тук е идея за създаването на една водеща фигура, която обединява позициите на шефовете на ЕК и европейския съвет, както и предложението за „филтриране“ на извън-европейските инвестиции в стратегическата инфраструктура. Силно федералистката реч на Юнкер е обаче прекалено оптимистична дори на фона на успокоените кризи и немалкото решения, които бяха взети през последните години за тяхното овладяване.
Не са много хората, които мислят, че самият той има достатъчно политически капитал, за да бъде водеща фигура в двете години до края на неговия мандат. Всички очакват резултата от парламентарните избори в Германия и лицето на новата коалиция в Берлин. Този път тя наистина ще има значение за очертаващите се дебати. Един нов вариант на „голяма коалиция“ отворя малко повече възможности за интеграционен скок, отколкото политическо партньорство между християн-демократите и либералите. Независимо от точния състав на следващия германски кабинет обаче, пред Европа предстои да се отвори „политически прозорец“ от поне няколко години. В ключови европейски държави управляват наскоро избрани политици с относително висока легитимност (Франция, Германия, Холандия). Само след още няколко седмици това ще се случи и в Австрия. Подобно съвпадение на електоралните цикли е ключова предпоставка за политическите дебати, които предстоят, за битките за пари, които няма как да бъдат избегнати в навечерието на новата бюджетна рамка и напускането на Великобритания с всички финансови последствия от него. Пред ЕС се отваря чудесна възможност за промени. Тя е продукт на преодоляването на острите кризи от предходните години и новата легитимност на сегашните правителства в основни държави.
Разбира се, съюзът и преди е имал моменти на достатъчно спокойствие след кризи, за да планира и управлява по-добре своето бъдеще. Клишето, че той се развива чрез кризи не е комплимент, независимо какво си мислят много професионални евро оптимисти. Сегашното затишие прилича повече на таймаут, отколкото на нова ситуация. Голямата въпросителна е колко от настоящите политици разбират това и са готови да жертват спокойствието на относително възстановените икономики и ограничени бежански потоци, за да се посветят на трудните дилеми на изграждането на по-стабилни европейски основи. Това далеч не означава автоматичен интеграционен „карт бланш“ във всички политики. Но има сектори, в които съществува очевидна необходимост и нарастваща, макар и неравномерна разпределена, политическа подкрепа за „повече Европа“. Например, еврозоната, Шенген, но и въпросите на сигурността и имиграцията. В немалка степен възстановяването на доверието в ЕС се дължи и на постепенното осъзнаване на неизбежната обвързаност на съдбите и бъдещето на отделните европейски нации. Това разбиране сред самите европейци трябва да бъде превърнато в устойчивата основа на цялостната легитимност на интеграционния проект.
Всичко, което създаваше проблеми на европейските политици през изминалите години е „тук, за да остане“. Западните икономики ще продължат да страдат от структурни размествания, деиндустриализация, от социалните ефекти на тези промени и от управленските предизвикателства, които те предлагат. Глобалната икономика ще продължи да бъде достатъчно рискова и „изтеглянето й“ на изток също няма признаци на забавяне. Имиграционните и бежанските потоци са вече неотменим елемент от света, в който живеем и ще останат основен проблем, независимо от цикличния характер, с който обикновено се случват. Тероризмът и организираната престъпност могат да бъдат „съсечени веднъж завинаги“ само в отнесените мисли на политически опортюнисти и по стените на „Фейсбук“ разбирачите. Културните и социални намествания в нашите общества в резултат на тези процеси също ще продължат дълго време и няма да оставят на спокойствие политиците. Много от тях със сигурност го разбират, но надали тръпнат от желание да се впуснат в сложните казуси. Предходни правителства нямаха желание да си развалят „заслужената почивка“, сегашните трябва да го направят. Или поне гражданите трябва да се опитат да ги принудят да се захванат по-бързо и успешно с „новото нормално“. На него и без това надали ще му отнеме дълго преди да напомни за себе си. Добрият стар досаден ЕС вече не е опция.
