Разчитайки на феноменалната му памет и способност за имитация, двама учени от Оксфорд се захващат да „очовечат“ едно схватливо шимпанзе.
Маймуната е запленена от телевизията, тъй че задачата им е улеснена. След като светкавично наизустява стотина клишета, тя се оказва способна да държи дълги речи, без да каже нищо. Особено талантлива е в увъртането и тъкмо това обстоятелство води до успешния завършек на необичайния експеримент:
Заявилият се като борец срещу статуквото Кен Уайт печели изборите, но в нощта преди обявяването му за новия министър-председател на Великобритания двамата учени го отвличат и подменят с шимпанзето. В началото никой не забелязва, но опитните политически хиени бързо се ориентират в обстановката. Чрез задкулисни договорки трите уж конкурентни партии енергично съставят „правителство на националното обединение“. Тъй като лейбъристи, либерали и консерватори вече са се издънили по няколко пъти, размитата формула на властта зад гърба на маймуната изцяло обслужва техните интереси. Те хем са на кранчето, хем са разтоварени от конкретна отговорност. Даже най-близкият приятел на Кен Уайт, който пръв забелязва подмяната, „е напълно доволен от статуквото“, след като получава висок пост в кабинета по нареждане на шимпанзето…
Разбира се, идеологии няма, няма и следа от каузи, а на отвратените избиратели е пробутана „Програма за управление на правителството на националното обединение“, която гласи: „Лявото ще стане дясно, дясното ще бъде ляво“. Впоследствие „премиерът“ я свежда единствено до реформа на… уличното движение, но въпреки тоталния хаос министрите от кабинета продължават да са единодушни: „Да се постави под въпрос авторитетът на министър-председателя, означава да се подложат на опасност собствената позиция, власт и престиж!“
Политическата сатира на писателя Георги Марков (да, същият, който беше убит с „чадър“ в Лондон през септември 1978 г.) е написана в съавторство с журналиста от Би Би Си Дейвид Филипс. Заглавието на романа, който дава пародиен ракурс към местата и начините за пазарлъци на абонираната за властта елитна каста, е „Достопочтеното шимпанзе“. Тъкмо алегорията с шимпанзето срутва благовидната фасада на партиите и институциите, зад която демокрацията и политическата идея се оказват ловко подменени от демагогия, конформизъм и политическо инженерство. Щом всички са във властта и никой не носи пряка отговорност за нея, защо някой, обучен да повтаря кухи декларации, да не стане лице на целия този маймунджилък?
Романът излиза във Великобритания само няколко седмици след убийството на Георги Марков и критиците го определят като сатира с елементи на научна фантастика. По-проницателните обаче го наричат иносказателна антиутопия от ранга на Оруеловата „Животинска ферма“, защото отправя предупреждение какво би могло да се случи, когато уж конкуриращи се партии са стъкмили завера по циничната формула „Аз на тебе, ти на мене“. Този мътен ляво-десен буламач, в който няма и половин лъжичка политика, е „имитиращ продукт“ по подобие на сиренето без мляко, етикетирано като деликатес. На опаковката му пише „национално обединение“, което представлява същата нагла и абсурдна подмяна като да заместиш с човекоподобно избрания да взима решения за живота на колектива с чувство за дълг и съзнание за отговорност.
Преувеличено ли ви изглежда?
Ако се абстрахираме от художествената измислица, точно такава подмяна беше извършена на 20 септември, когато парламентът избра своите 11 представители във Висшия съдебен съвет. При това „избра“ е много силно казано, защото гласуването в правната комисия на практика беше повторено без никакви обсъждания по идеите на кандидатите, каквито те така и не представиха. Депутатите дори не направиха опит да прикрият факта, че е било предварително договорено кой да влезе във ВСС – ключов орган на съдебната власт, вече достатъчно компрометиран и критикуван неедноократно за работата си в европейските доклади.
Нещо повече, в пленарната зала ясно се видя пълният синхрон между управляващи и опозиция в лицето на БСП. Последната осигури 80 гласа за преодоляване на изискването кандидатите да бъдат подкрепени от минимум 2/3 от народните представители. В това време депутатката от ГЕРБ Снежана Дукова вдигаше ту очилата, ту химикалката си – в зависимост от това кога вотът трябва да е „за“ и кога „въздържал се“, щото крайният резултат напълно да съвпадне с изтеклата още в началото на септември схема 4:3:2:2 (т.е. ГЕРБ – четирима членове, БСП – трима, а ДПС и „Обединени патриоти“ – по двама.) И за да е тотален цинизмът, в края на тази трагикомедия зам.-шефът на ГЕРБ Цветан Цветанов даже похвали парламентаристите за прозрачността на проведената процедура!
Е, трябва да му се признае, че за прозрачността наистина не излъга: съглашението беше чак прозирно. А и Цветанов поне храбро остана в пленарната зала, от която Корнелия Нинова удобно отсъстваше, докато депутатите от БСП осигуряваха мнозинството за „избора“. Въпреки че само преди месец и нещо апелираше „от приказки за съдебна реформа да преминем към реални действия“, същата Нинова буквално се изсули, за да не носи отговорност за имитацията, с която – отново по нейните думи, си служат „пипалата на паралелната държава.“ Те именно, разправяше Корнелия, правели така, че народът да обеднява и да няма чувство за справедливост, което въобще не й попречи да пусне в действие собственото си пипало. Онова пипало, с което първо издигна шест кандидати, та да е сигурно, че от тях ще успее да пробута трима чрез договорки, сетне охотно участва и в самите договорки, а накрая без колебания легитимира фарса с гласуването на всичките си 80 депутати…
Впрочем неслучайно в началото на сатирата, както споменах, никой не забеляза подмяната на Кен Уайт с шимпанзето Уайт Кинг. Маймуната все говореше за справедливост, алтернативи и промяна на статуквото, а избирателите отдавна бяха свикнали с тези клишета. От един момент нататък тя дори започна да изглежда симпатично: „Но въпреки че очите на Кинг не бяха типичните за едно шимпанзе, не бяха и студените очи на политик. В тях имаше прекрасна топлина.“ На фона на сговорящата се политическа шайка, и без това приета за нещо нормално, някои направо я заобичаха! А защо тогава да е ненормално да те управлява шимпанзе, щом вече си приел ненормалното за нормално? При това то беше напълно невинно, за разлика от компанията, в която се озова – затънала в лични и партийни сметки, демагогия и откровени лъжи, за да се подвизава около хранилката вечно.
Най-забележителен обаче е финалът, който всъщност остава отворен:
Шимпанзето е погнусено от това, което е видяло, и не желае повече да бъде премиер. Но същото не иска и министър-председателят, ужасен от перспективата да се върне на „Даунинг стрийт“ и цялата тази гадост да започне отначало. Двамата хвърлят монета – при „ези“ се връща маймуната, при „тура“ се жертва човекът. И двамата, разбира се, нямат представа, че не жребият на съдбата, а отново властващата олигархия ще посочи кой да управлява…
И така: ези или тура?
Монетата пада, пада, пада…
А на коя страна ще падне, до самия край не става ясно, защото… няма никакво значение.
