Португалия е неочаквана дестинация за политически уроци от страна на традиционните и утвърдени левици на Франция и Холандия. Нейната принадлежност към „европейския юг“ по-скоро й гарантираше пренебрежително и снизходително отношение от „старите“ държави-членки на ЕС и това бе на практика институционализирано след като страната бе принудена да търси международна подкрепа по време на глобалната икономическа криза. Групирана заедно с Гърция, Испания и Италия, този блок от държави бе ежедневно представян като необратимо поле на икономически и политически провал, който ще довърши разклатения съюз, ще доведе до разпада на евро зоната и ще тегли чертата под един неуспешен експеримент. След изборите в края на 2015-та година социалистите сглобиха правителство с подкрепата на две крайно-леви партии и моментално получиха своята политическа епитафия. Две години по-късно обаче икономиката расте с почти 3%, настроенията в страната са преобърнати, а от тежките предсказания няма и следа. Какво се случва в Португалия?
Изборите на 4 октомври 2015 година са спечелени от дясно-центристите с преднина от 6% пред социалистите на Антонио Коста. Макар подобен успех да се приема като знаков във времена на криза и финансови ограничения, партията на Педро Куельо не успява да намери коалиционни партньори и след дълги преговори се стига до правителство на мнозинството на неговите опоненти. Начело застава лидера на социалистите, а кабинетът получава парламентарна подкрепа от две крайно-леви партии и „зелените“. Преди това Коста отхвърля възможността за съвместно управление с другата голяма центристка партия и отказва да създаде „голяма коалиция“, която да навигира страната в трудните кризисни времена. Доминиращите очаквания са за радикален дневен ред и остър сблъсък с ЕК и останалите институции, ангажирани с плана за подкрепа на страната. По време на преговорите обаче Коста успява да притъпи някои от най-стряскащите искания на крайната левица: напускане на НАТО, отказ от правилата и изискванията на еврозоната, предоговаряне на националния дълг и други. Обещанието на новият премиер е завършване на програмата за реформи, но при използване на всякакви възможности за увеличение на публичните разходи и омекотяване на ефектите от ограниченията.
Резултатите са впечатляващи. Дефицитът през 2016 година е най-ниския от 1974 година насам, от 9% през 2012-та той спада на 1,5%. За същото време, дефицитът по текущата сметка от 6,6% се превръща в излишък от 0,7%. Делът на износа в БВП нараства от 29 на 45% и всичко това без инструментите на девалвация на валутата, фискални трансфери от другите страни в еврозоната или дългови реформи в съюза. Растежът през настоящата година ще е малко под 3%, а безработицата от над 20% е свита до 9. Затова и не е случайно, че страната наскоро се върна на финансовите пазари и лихвата по 10-годишните държавни облигации падна на 2,53%. Икономистите отчитат и подобрена производителност, която също има съществен принос за икономическото възстановяване на страната. Цялостният икономически модел на страната е променен и изглежда по-устойчив. Програмата за реформи доведе и до важни подобрения в данъчната система и администрация, подобряване на бизнес средата, ограничаване на администрацията и други. Малцина са тези, които биха обявили края на трудностите и рисковете за страната, но е факт, че направеното е не просто впечатляващо и заслужава много повече от полученото внимание.
Интересното в португалския опит е на поне няколко нива. Той проблематизира описваните като структурни и почти нерешими проблеми на „южните икономики“, както и идеята за деструктивния характер на реформиращата намеса на ЕК и МВФ. Испания е друг, успореден пример за смисъла на подобни усилия и дори в Гърция има признаци на по-дългосрочно съживяване. Единствено Италия, където на практика нямаше същинска външна намеса изостава в правенето на реформи и това очаквано се отразява на нейното икономическо състояние. Португалия удря и по тезата за неизбежността на едва ли не вечните кризи на юг, поради отсъствието на стълб на фискален трансфер вътре в еврозоната и невъзможността от управление чрез девалвация на националната валута. Подобни критики може и да имат известна дългосрочна валидност, но случващото се в Лисабон изисква поне тяхното преосмисляне. Въобще, контрастът между Испания и Португалия от една страна и Италия от друга, подсказва не просто отсъствието на успоредност и обреченост между икономиките в южна Европа, но и ясно илюстрира бързите ефекти от провеждането на системни реформи.
Португалия е и пример за подценяваната способност на европейските държави и ЕС да се адаптират и управляват рискови и критични ситуации. В цялата канонада от предсказания за смъртта на ЕС се вплиташе презумцията за неспособност на възстановяване на легитимността на системата, за отсъствие на интегриращ капацитет на политическата система, която да включи, омекоти и предефинира национални политики и отношение към ЕС. Португалия предлага пример за именно подобна способност, независимо от продължаващите проблеми на страната в различни сектори. Анти-европейската и анти-натовска реторика на крайната левица не се трансформира в съответни политически решения, а в поведение на предоговаряне на условия и политики, което в крайна сметка позволи притъпяване на нейния анти-системен характер. Критиците на европейските политически системи и ЕС не просто не се интересуваха от подобна възможност, а директно предпоставяха провала на подобни усилия. Учудващо е обаче защо поддръжниците на европейския проект игнорират случващото се в южната страна и не го използват по-активно в несекващите спорове с пророците на европейския провал. Вярно е, че постигнатото в страната е крехко и по никакъв начин не може да бъда автоматично проектирано в бъдещето, но доскоро мнозина въобще не мислеха, че и то е постижимо.
Някои от по-старите социалдемократически партии в западна Европа виждат в португалския случай успешна формула за бъдещето на левицата на „стария континент“. Затова и през последните години Лисабон бе посетен от делегация на холандските лейбъристи, от кандидата на социалистите на отминалите френски президентски избори и група на ПЕС. Тази формула предполага вдигането на „санитарния кордон“ около крайната левица, който макар да не е толкова драматичен като този около крайната десница все пак съществува. „Детоксикацията“ на бивши и настоящи комунисти, анархисти или обикновено разрушители на статукво по различни причини изглежда по-лесна от тази на нейните антиподи и самият факт на политическата тишина около сегашното португалско правителство илюстрира това. В този съюз между доскорошни опоненти, левицата вече привижда единственото възможно политическо бъдеще, което не е обречено на вечна опозиция. Дълги години социалдемократите очакваха, че „покоряването на политическия център“ ще им осигури властта и за около десетилетие имаха известни аргументи в тази посока. Но разпадът на социалната коалиция зад тях и невъзможността да печелят избори в годините на една от най-сериозните икономически кризи на нашето време започна да променя това мислене. Сегашното политическо въображение вляво си представя бъдещето като нова, доскоро невъзможна коалиция със своето отколешно отклонение.
Универсализирането на подобна формула би имала много интересни последици за европейската политическа карта. Тя би променила динамиката в ключови държави като Германия и Франция. Вероятността от подобно развитие е различна в отделните държави и наглед би била по-приемлива във Франция, отколкото в Германия. Особено интересен и показателен ще бъде престоя в опозиция на германските социалдемократи след поредния им неуспех на изборите на 24 септември. Към момента, по-вероятно е те първо да опитат селективно интегриране на някои популистки позиции отляво и отдясно, за да видят електоралния ефект от подобна маневра. Възприемането на португалската формула обаче ще отнеме на левицата претенцията за морално превъзходство, свързана с нейния отказ да прави компромиси и да сътрудничи със своите крайности. Нещо, в което тя непрестанно обвинява своите опоненти вдясно. В този смисъл, подобна политическа маневра би била наистина ход на отчаянието при изчерпване на всички възможни алтернативи. С всяка поредна загуба обаче европейските социалдемократи приближават този момент.
