Диана Юсколова е стажант в програмата на Редута.бг, с ръководител Веселина Седларска.
“Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!” Така мисли Зорбас на Казандзакис. Онзи грък, волният. Свободният. Защо един свободен човек би имал нещо против да се отварят очите на другите? Може би защото точно свободният човек знае, че никой друг не може да те освободи, само ти сам себе си? Ако казваш на някого истината, но той не е дорасъл за нея, ще я познае ли?
Въпросът с истината е вечна философска главоблъсканица – има ли я изобщо, и дори да я има, то нужна ли е някому, или нейната предъвкана и изкривена сянка е достатъчна на човека, за да съществува в мир със себе си? Ами, хора – разни, истини и потребности – също, оказва се. В този текст става въпрос по- скоро за липсата на истини, за това как битието определя само себе си, за затварянето на очите. Животът, който живя нашето поколение, беше белязан от неистини. На свой ред ние създадохме свои митове, легенди и приказни чудовища и ги предадохме в наследство на следващото поколение. Така – съвсем лесно и някак логично, това поколение загуби интерес към истината, тя вече не е актуална, никой не се интересува от нея, остават все по малко живи свидетели, пък и кому ли са нужни… Лошото (доброто?) е, че никога не е възможно докрай да се забрави – все ще се намери една черна овца с добра памет в стадото.
Навярно е трудно да си медиен бос в Русия – също както /навярно/ е трудно да си и в България. Труден човек е и Владимир Яковлев, бивш медиен бос с екстравагантни виждания и спорна репутация. Сочат го като един от създателите на свободната преса в Русия, доколкото е възможна. Обвиняват го в присвояване на пари, в комерсиалност, в перфекционализъм и интровертност, но винаги подчертават дебело журналистическия му гений и търговския му нюх. Интересен факт от биографията на Яковлев – дядото, на когото е кръстен, Владимир Яковлев-старши, е бил чекист. По думите на неговия внук, „убиец и кървав палач”. Сред многото му жертви са и собствените му родители – той разстрелва баща си за спекула, а майка му се обесва, когато научава за това.
Детските спомени на Яковлев-младши, както той самият разказва, са свързани с баба му – дребна дворянка, която ползвала контактите си, за да провокира познатите си към откровеност и да пише доноси. Оказало се, че диванът, на който малкият Владимир е слушал приказки, резбованият бюфет, креслата и дори цялата квартира са реквизирани, а не купени. Дядо му и баба му били избрали за себе си мебели и квартира от имуществото на разстреляните, изпратените в заточение, „изчезналите”…
Тук всеки от нас казва „Ужас!” и трясва вратата към тази тягостна история, защото на никого не му се иска да е на мястото на младия Владимир Яковлев, когато той установява тези факти от семейната история. От днешна гледна точка, към нея може да се подходи по начина, по който в България подхождаме от 1990-та насам, т.е. да кажем „Такова беше времето”, и да се постараем да забравим. А самият Яковлев формулира за себе си следното: „Най-страшното последствие от наследствената травма е неспособността ни да я осъзнаем. И – като следствие – неспособността ни да осъзнаем до каква степен тя определя живота ни днес и това, до каква степен днешните ни страхове са само призраци от миналото, за чието съществуване така се боим да признаем…”
През 2009 година секретарят на Комисията по досиетата Румен Борисов изнася в медиите информацията, че съхраняваните в архивите на бившия репресивен апарат „картончета” са 1 500 000. Става въпрос за онези „картончета” в архивите на бившата Държавна сигурност (ДС) , които се използваха в последните 28 години за всичко – изнудване, рекет, червени куфари, нерегламентирана лустрация и дискриминация, обикновено толериране и протекционизъм, роднински и махленски клюки и т.н. Единственото, за което не успяха да се използват нито „картончетата”, нито самият архив на ДС, е признаването и осмислянето на миналото.
Всъщност тази бройка може да изглежда дори утешителна, като се има предвид, че през 1989 населението наброява близо 9 000 000. Има късметлийски шанс точно твоите родители да не са имали никога нищо общо с репресивния апарат, дори да са били членове на партията. Но все някога (дори твърде често) ще се наложи да срещнеш въпроса „Ти знаеш ли, кой е баща му, съответно – кой е той?”. За мен лично този въпрос няма никакъв смисъл, не само защото и двамата ми родители бяха безпартийни и никому неизвестни люде, а и защото още в бележника ми за осми клас пише, че съм анархистка. (Не, всъщност не съм анархистка – просто не раздавам уважение и доверие даром.) Но аз не съм критерий, в обществото съществуват огромно количество хора, за които има значение кой – кой е. И в зависимост от това, дали човекът е „някой”, определят отношението си към него, към работата му, към децата му, към болестите му… Не е кой-знае какво откритие, а емпиричен опит.
Може би когато днешните индиферентни тийнейджъри достигнат смислена възраст, никак няма да е учудващо да зададат някои въпроси, на които така и не се намира отговор. Особено ако са учили, мислили и сравнявали, както младите хора неминуемо правят. Тогава ще дойде отново моментът за отговор „Такива бяха времената!”. Защото те, времената, винаги са някакви. Но хората по различен начин се приспособяват към тях. Или не се приспособяват. Аз нямам притесненията на Яковлев – мога да посоча къде се намираше магазин „Явор”, от който с родителите ми купихме дивана и шкафовете. Но какъв критерий бих могла да съм аз?
„Всички ние, раслите в Русия, сме деца на жертви или на палачи. Ако в семейството ви е нямало жертви – значи сте наследник на палачи. Ако е нямало палачи – сте наследник на жертви. Ако не е имало нито жертви, нито палачи – значи има тайна. Дори не се съмнявайте!” – това е открил за себе си Владимир Яковлев. У нас, оказва се, няма нито жертви, нито палачи, което значи, че със сигурност има тайна. Най-неприятното качество на тайните е, че те винаги изплуват от тинята, в която сме ги заровили, и то точно в неподходящ момент. Смяната на поколенията не заличава нито греховете, нито заслугите. А когато моят индиферентен тийнейджър задава въпроса жертви ли сме или палачи, мога само да отговоря:”Такива бяха времената, всички сме и жертви, и палачи в някакъв смисъл…”
