Стефан Кичев е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Любослава Русева
„Свободно можеш да се молиш,
но… да те чува само Бог.“
Таня Ходкевич
Главната критика на съвременното светско общество срещу религията гласи, че тя е догматично обяснение на света, спъвало човешкия напредък, заклеймявало свободомислието и дало в резултат повсеместно насилие, войни и човешка мизерия. От няколко десетилетия се заформя и още по-радикално крило в секуларния дебат, при това съставено от световно признати учени, философи и писатели. Журналистът Гари Улф го нарича „Нов атеизъм“, тъй като мислителите се обединяват около убеждението, че религията представлява не само примитивна отживелица, но е и вредна, вулгарна и опасна за развитието на цивилизацията ни. Идеите им се радват на популярност и за това свидетелства успехът на книгата „Делюзията бог“ на Ричард Докинс, продала над 4 милиона копия. В „Рай на земята“ пък водещият „нов“ атеист и интелектуалец Кристофър Хичънс дори твърди:
„Едно от великите постижения на Ленин по мое мнение бе създаването на светска Русия. Руската Православна Църква, която беше проводник на назадничаво мислене, зло и суеверие, вероятно никога няма да си възвърне силата след това, което той й причини.“
Твърдението за „великото постижение“ обаче е не само спорно, а и оборимо, стига да си припомним преките събития, довели до създаването на светска Русия. Нещо повече, чрез неговото оборване атеизмът, въпреки своите претенции, също може да бъде представен като догматично обяснение на света, предизвиквало мизерия, насилие и организирани погроми.
Когато болшевиките идват на власт през 1917 година, те обещават да прочистят руското общество от всички старовремски елементи. Наред с царската тирания, сред тях попада и „непросветеното суеверие“, върху което е почивала властта на монархията. В следващите десетилетия политиките, прокарвани от комунистическата власт, се просмукват в културата, литературата, езика, семейството. Това е в синхрон с върховната цел на болшевишкия елит – създаването не просто на нови държава и общество, но и на нова съветска цивилизация.
Допреди революцията в Русия има около 40 хиляди църкви, разпръснати из цялата страна, над 100 милиона вярващи и 100 хиляди църковни служители. В месеците след нея се прокарват закони, които отнемат привилегирования статут на църквите, забраняват им да провеждат просветна, културна и благотворителна дейност и обявяват имуществото им за държавно. Паравоенни отряди, съставени от червеноармейци, стари болшевики, наскоро освободени политически престъпници (и не само), както и най-обикновени младежи, въвлечени във вихъра на революцията, прекосяват руската ширина и прилагат партийните директиви. Затварят и конфискуват богатствата на църкви, арестуват, измъчват и избиват свещеници. Изобщо полагат всички усилия да заличат предишната църковна йерархия, властвала векове над руската страна. Командирите на тези въоръжени банди по-късно ще бъдат увековечени в съветското кино като герои – такива са Сергей Киров, Николай Щорс и Василий Чапаев. Същите тези отряди ще се приобщят и към Всеруската чрезвичайна комисия – първата тайна полиция на Ленин.
Редом с насилствените действия се провежда поголовна пропагандна кампания през всички информационни канали, достъпни в съветското общество, срещу религията и институцията на църквата. Тя е водена и координирана от най-високите етажи на властта. Действията на тези въоръжени групи и пропагандни органи не са продукт на хрумвания, прищевки или пък кратковременен революционен терор, а тъкмо обратното. Те са целенасочено опредметяване на идеите, наследени от теоретиците на комунистическата философия, и обстойното им налагане върху обществото на новата социалистическа федерация, което хората начело разглеждат като глина, чакаща да й се придаде нова форма.
Целенасочената борба срещу религията неминуемо води до репресии, често насилието е ненужно жестоко и своеволно. За това говорят многобройни лични драми като историята на отец Юлиански, който е посечен със сабя в собствената си църква, защото използвал зелени, а не червени ленти за кандилата си. Подобна е съдбата на отец Йоаким, архиепископ на областта Нижни Новгород, утвърден академик и богослов, елегантен и красноречив оратор, чиито проповеди се радват на големи посещения от руския народ. След ленинския декрет, с който цялата църковна собственост става държавна, той се прочува с пламенната си критика към новия режим и уверената си защита на правото на църковна автономност. Няколко месеца по-късно е обесен на иконостаса в своята църква, за да служи за пример пред други свещеници, потенциални противници на новата държавна политика. Като отец Гермоген от Тоболск, да речем, също силно обичан от местното население. Чекисти го арестуват и влачат от църквата с цел да искат откуп за освобождаването му на стойност 100 хиляди рубли. След тайната среща с новите власти църковната делегация изненадващо е арестувана. Закарана е на стръмни скали, от които болшевишките военни избутват сановниците един по един. Последните думи на отец Гермоген са всъщност опело за останалите жертви.
„Войнствените безбожници“ нерядко са срещали тежък отпор от страна на местното население. За това говорят доброволните милиции, които са започнали да се сформират из руските села. Целта на т.нар. Съюзи на миряните е била да предпазват местните църкви, манастири и храмове от ограбване и разрушение. Тъй като оръжията им са били изземани от властите, те са прибягвали до единствената останала им възможност – събирали са се в човешки вериги около църквите и с телата си са пазели последните останки на руската вяра. Често отрядите са стреляли по човешките вериги, но благодарение на миряните немалко църкви, манастири и храмове са спасени от унищожение.
За да се справят със силно обичани от местното население отци, болшевиките имат специален метод. След като арестуват високопоставения свещеник в дадена църква, те му режат брадата, обезобразяват лицето, обличат го в червеноармейска униформа и го погребват в масов гроб извън селото или града. В много от историите свещениците използват последните си думи, за да помолят Бог да прости на собствените им убийци. Интересен е случаят на владиката Маврикий, който при вида на младия въоръжен болшевик, дошъл да извърши екзекуцията, възкликва: „Сине, не оставяй сърцето да те тревожи. Изпълни волята на тия, които те пращат. Аз ти прощавам и знам, че просто следваш заповеди“. В следващите месеци същият този младеж пише в дневника си, че е изгубил съня и апетита си, както и че всяка нощ е преследван от кошмари за случилото се. Той умира при незнайни обстоятелства след месеци на антидепресанти, предписани от съветските доктори. Като причина за смъртта се изтъкват „стомашни затруднения“, но в дневника си самият младеж пише: „Аз убих един свят човек. Той беше свят и аз го убих. Не знам как мога да продължа.“
Около 50 хиляди църковни служители губят живота си по време на съветското богоборство, докато броят на избитите граждани и селяни заради вярата си наближава 12 милиона. Всички богатства, трупани и съхранявани в църквите през вековете, доста от тях получени като доброволни дарения, се изземат за финансирането на революционната дейност, товареща бюджета на съветското правителство. Стига се до кражба на светопричастните съдове, за да се итръгнат скъпоценните камъни от декорацията им и да се продават на едро на чуждестранни купувачи на черния пазар. От близо 40 хиляди църкви в началото на революцията до края на 20-те години на XX век остават отворени само 750. Много от храмовете след това се превръщат в центрове за антирелигиозна пропаганда.
Подобни центрове са и така наречените богоборски музеи, заели мястото на най-известните църкви. Те са учредявани, управлявани и менажирани в съответствие с държавната политика на партията и отговорността за главната им организация е на Съюза на войнствените безбожници. Съюзът представлява казионната атеистична организация в СССР, активно развиваща антирелигиозна дейност. Издават се стотици списания, посветени на критика към религията, църквата и отделни личности в клерикалната йерархия. Техният лозунг гласи: „Борбата срещу религията е борба за социализъм“. В пика си през 1933 година съюзът има близо шест милиона и половина членове. Александър Солженицин пише: „Те вилнееха из цялата страна, издухвайки запалените свещи и рушейки с брадви църковни икони.“
В богоборските музеи като част от учебното съдържание са организирани посещения от новите „атеистични“ училища на СССР. В тях са излагани на показ стари, известни православни икони с добавени пародийни образи, напомнящи за победата на научния социализъм над религията. Пример за такава е „Расстрел безбожниками крестного хода в Астрахани“, на която са изобразени свещеници на църквата в Астрахани, изнасящи църковен молебен, и е добавен болшевишки отряд, който ги разстрелва.
Революционният екстаз стига до там, че списанията „Безбожник“ и „Наука и църква“ започват да ползват ново летоброене с начало Октомврийската революция. Според издания от 1925 година „вече сме в осмата годината от знаменитото събитие, даващо начало на новата безбожна съветска цивилизация“. Целият процес на дехристиянизация, провеждан от съветските власти, е оправдаван с напредъка в науката и промотиран като „научно обоснован“. Пропагандните органи изтъкват натрупаните научни доказателства, опровергаващи съществуването на Бог.
По тази линия се разгръща и гибелната атака срещу свободата на мисълта, най-добре изразена в съдбите на стотиците царски интелектуалци, насилствено депортирани и набутани в така наречените философски параходи. Сред тях са Николай Бердяев, Сергей Булгаков, Николай Лоски и много други, изпъдени от домовете си и съпроводени от болшевишки караули до параходите. Основната причина за масовата чистка на царската интелигенция е непреклонната и всеотдайна защита на християнската вяра и значимостта й в живота на всеки гражданин. Образованието, интелектът и словото им са носили вредни за безбожното правителство тежест и престиж на религиозната позиция, която междувременно се е осмивала, хулила и възприемала като примитивна, лъжлива и тесногръда.
Всичко изредено до тук напомня на друго събитие в миналото, съпроводено с престъпления срещу християнската църква – Френската революция. След като Ленин взима властта, той неслучайно дава начало на така наречения „монументален пропаганден план“, който е предвиждал издигането на паметници на редица известни якобинци, за да се наблегне върху историческата приемственост с войнствения атеизъм и социализъм на френските революционери. През 1917 година се издига и паметник в Москва на Робеспиер, считан от Ленин за болшевишкия „avant la lettre”. Съдбата на този паметник обаче може да послужи за добра метафора на съветската борба срещу религията и повсеместния опит тя да бъде заличена от руското общество и съзнание. Издигнат по време на военния комунизъм и руската гражданска война, съветските скулптори са имали на разположение оскъден материал за работата си. Калпаво построен с цимент и тръби, той се руши три дни след откриващата церемония…
По същия начин, въпреки великанските опити на болшевиките да изтрият от лицето на земята християнската вяра и институцията на църквата, въпреки цялата пролята кръв и изхабени ресурси, след края на Съветския съюз религията бавно се възстановява. Но мракобесието по време на атеистичното господство оставя отворена рана, която няма как да бъде оправдана, още повече наречена „велико постижение“. Защото дори без възхваляването му, едно братоубийствено управление не може и не бива да бъде реабилитирано. Обратното би означавало не атеизъм, а цинизъм – независимо дали става дума за незнание или за интелектуална поза.
