Проблемът с т.нар. Истанбулска конвенция е симптоматичен в много отношения за начина, по който (не) се случват нещата в България. За това как (не) функционират „зъбчатите колела“ на делиберативния механизъм – публичната сфера, обществените дебати, общественото мнение, медиите, институциите. И колко е лесно здравият разум и аргументите да бъдат заменени от крясъци и обиди с други, различни от обществения интерес, цели.
Най-напред, въпросът става обект на внимание у нас с голямо закъснение – конвенцията е приета през 2011 г., а България я подписва през април 2016 г. след решение на Министерския съвет, оповестено с прессъобщение. По това време на власт е кабинетът „Борисов 2“, подкрепян от Патриотичния фронт. Никой, включително „патриотите“, не намира за необходимо да изкаже някакви съображения по повода. През 2017 г. Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент (LIBE) разглежда подробно Конвенцията по повод предложението на Съвета на ЕС Европейският съюз да се присъедини към документа (решението на Съвета е от 11 май 2017 г.). През юли 2017 г. Комисията LIBE подкрепя с голямо мнозинство предложението. Никой от българските евродепутати, членове на Комисията, не участва в гласуването. Това са Сергей Станишев от ПАСД, който е и заместник-председател, Асим Адемов от ЕНП, Филиз Хюсменова от АЛДЕ и Емил Радев от ЕНП, който е заместник. Преди това, на 30 май 2017 г., се провежда и гласуване в подпомагащата Правна комисия в ЕП, където в качеството си на заместник участва Ангел Джамбазки. Той е гласувал въздържал се. На 11 май 2017 г. Всяко едно от тези събития е повод темата да се появи в медиите, но това не се случва.
Любопитен факт е, че въпросът за Конвенцията е поставен още през 2014 г. в питане от народния представител от ДПС Тунчер Кърджалиев до тогавашния външен министър Кристиян Вигенин. На въпроса на депутата относно позицията на Министерството на външните работи за подписването и ратификацията на Конвенцията от българска страна, Вигенин отговаря, че МВнР не следи пряко проблематиката, която е в правомощията на други министерства, но в рамките на компетенциите си МВнР подкрепя основните цели на Конвенцията. От писмото става ясно, че позицията на министъра е за „известна сдържаност при преценката на необходимостта от присъединяване“, поради споровете и нееднозначните позиции по текста на конвенцията, например, относно дефиницията на понятието „пол“. Според писмото, българската страна е предложила да се използва дефиницията от статута на Международния наказателен съд: „По смисъла на този статут терминът “пол” означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът “пол” няма никакво друго значение освен посоченото.“ Предложението обаче не е било прието.
От всичко казано, стават ясни две неща. Първо, че поводи да се обсъди темата в публичното пространство не са липсвали, при това, доста преди подписването и ратификацията на документа – едва последното породи горещите прения в последните дни. И второ, че тема за размисъл има и очевидно заемането с лекота на каквато и да е крайна позиция не е решение.
В допълнение, от няколко месеца из социалните мрежи и разни сайтове тече дискусия по темата и върви кампания срещу ратифицирането на конвенцията, която, легитимирала „третия пол“ и въвеждала изучаването на сексуални извращения в училище. Макар и без да стигне до т.нар. мейнстрийм медии, дискусията набираше сила и популярност. Институциите трябваше да са наясно с този факт и да предприемат превантивна ефективна комуникация, за да не оставят изцяло терена на Патриотите, както реално се получи. Най-малкото, можеха да се опитат да наложат поне истинското име на конвенцията – Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, за да се насочват дебатите към същината на документа. Вероятно никой не е мислил, че една толкова протоколна новина ще привлече каквото и да било внимание. Още по-малко, с помощта на единия коалиционен партньор.
„Обединени патриоти“ съзряха удобния момент да спечелят патриотичен дивидент като се обявят против Конвенцията, чрез която според тях, зад привидно положителните намерения, „се налагат учебни програми за изучаване на хомосексуализъм и травестизъм и се създава възможност за налагане на еднополови „бракове““. За цвят се прибавя и принудително приемане на транссексуални бежанци. Нещо повече – това беше възможност „Патриотите“ да покажат значимостта си като коалиционен партньор, често недооценявана, според собствените им признания. Да си отмъстят на Бойко Борисов за „изработването“ и „саботирането“ (по думите на Валери Симеонов) на предложението за промяна на концесионния договор за ски зона “Банско”. И в същото време, да отклонят вниманието от всеотдайната си подкрепа за строителството в Пирин.
С такова начало, спорът за и против Конвенцията е обречен. Здравият разум и аргументите са изцяло засенчени от популистка, на моменти откровено сексистка, хомофобска и ксенофобска риторика. „Белите петна“ в общата ни осведоменост по темата лъсват с пълна сила – споровете относно това дали дефиницията за пол има чисто биологични или и психологически, и социални измерения, са красноречиво доказателство. Сега, дори и някой да даде думата на експерти, запознати с проблематиката, едва ли някой ще ги чуе и разбере. Жълтата преса и „свободните“ агенти в онлайн пространството ежедневно бистрят темите за „третия пол“, за налаганите от Европа „либерастки“ ценности и за опитите на „чужди“ сили да заличат българската нация, включително чрез узаконяването на гей браковете. Въображението, вулгарността и речта на омразата на знайни и незнайни автори не знае граници и често черпи вдъхновение от руската пропаганда. Новото сега е изпълзяването на тези „послания“, леко цензурирани, по телевизионните екрани, при това от най-високо управленско ниво.
А публиката, дори и да не споделя докрай тези позиции, е уморена от политкоректността, зад която често се крие некадърността и незаинтересоваността на политици, журналисти и специалисти, но която се превърна в удобно оправдание за нищоказване и нищоправене. Дотегнало й е да слуша за правата на другите, различните, малцинствата, които заради некомпетентната и бездействаща държава, често изглеждат като реализирани за сметка на правата на „обикновените“ хора, мнозинството. Доста удобно за държавата, впрочем, защото тя си има по-важна работа и по-съществени интереси от това да се занимава с правата на гражданите си. На този фон, нищо чудно, че дебатът за конвенцията се превърна в спор за и против разрешаване на гей браковете и изконното право на българския мъж да шамаросва жена си. И там ще си остане.
