Един въпрос виси със страшна сила над главите ни от началото на годината: дали да говорим или да си траем? Да казваме ли на глас мислите си или да си ги преглъщаме, както сме свикнали отдавна? Да си покажем ли магариите на гостите, или да се престорим на кротки и възпитани, каквито не сме? Все повече надделява вариантът „да си траем”, защото и да говорим, и да не говорим – все тая. От една страна, това е добре – чужденците няма да разберат страшните ни тайни и слабите ни места. Макар че, ако се съди по публикациите в тяхната преса от последните няколко месеца, те са по-наясно от нас. С чужденци или без, магариите са ни в кръвта, та ако някой не ги е взел предвид – не е наша вината. Защото ние магариите ги умеем, на всички нива – от най- обикновения селски труженик, до министър, всички сме специалисти по магарии. Дори тези от нас, които са виждали магаре само на картинка.
С началото на годината и идеята за обществен договор еволюира в неочаквана насока – уж го имаше, а пак го няма. Всъщност, харесвах Русо някога – заради стремежа към съвършенство и убеждението, че то е възможно в рамките на човешкото съществуване. Неговата съвършена, цивилизована държава е изградена именно върху обществен договор, само че той е равноправен. Вече не харесвам Русо – защото пораснах, защото научих за „Принципът на Парето”, според който 80% от богатството се притежава от 20 % от населението, и защото живея в България, където нещата с договорите винаги са малко странни. Не знам доколко в другите държави принципът за обществения договор работи, но ако споменатия Жан Жак можеше да погледне отнякъде какво се случва с идеите му у нас, щеше дълго и горчиво да плаче. Защото тук държавата и човекът по цял ден играят на една сложна игра, в която всеки се опитва да измами другия. Интересен факт е, че и двете страни успяват – поне по няколко пъти на ден. Днес държавата е успяла да ме излъже, че ме защитава, лекува или обучава – утре аз успешно ще я излъжа, като не си декларирам реалните доходи. Така е то – каквото повикало, такова се е обадило, казват старите хора. И отиват да чистят входове, за да могат да си доплатят лекарствата.
Човекът, да речем, започва работа с най- добри намерения. Работи безотказно, без почивни дни и отпуски, внася си съвестно данъците и осигуровките, произвежда качествен продукт… Първото, което би следвало е – да получи ако не повишение, то поне редовна заплата. Ами, няма как, откъде средства, бизнесът е в криза от години, бъдете българи и проявете разбиране! Второто, което би следвало е – да получи някакво нормално здравно обслужване. Всеки българин обаче знае, че най- лошото, което може да му се случи, е да се наложи да иде на лекар. Защото здравната каса не плаща достатъчно, болниците са овехтели, лекарствата са скъпи, лекарите са нископлатени и немотивирани, апаратурата е стара… Изобщо, здравеопазването е в криза от години, бъдете българи и не се разболявайте! Трето – децата, горките, трябва да учат. Обаче базата в училищата е старомодна, учителите са нископлатени и немотивирани, програмите са стари и неактуални, кадрите, които се подготвят не са конкурентноспособни… Образованието е в криза от години, бъдете българи и съпричаствайте, реформите се подготвят!
И понеже пътят до село Някое е в криза от години, а правителството трети мандат строи пътища за другаде, човекът спира да съпричаства и да проявява разбиране и започва да спестява от данъците – за лекарства, за образование, за бягство в чужбина, за нов телевизор, когато ти откраднат стария… Държавата не се грижи за хората, ама пък хората също не ѝ отстъпват. Спасението на давещия се е негова, а не държавна работа. Давенето на държавата обаче е държавна работа.
Като стане въпрос за давене, човек се сеща за Елин Пелиновия Андрешко. Не знам дали още се учи този разказ след толкова реформи, но в миналия век Андрешко беше символ на справедливия бунт на бедния човек срещу гадния капиталистически представител на държавата. После стана символ на дребното хитруване и незачитането на закона – без коментар справедлив ли е той или не. Мен лично винаги ме е притеснявал само фактът, че да зарежеш посред нощ човек в блатото не е особено човешка постъпка, но – всеки с проблемите си. В светлината на войната за лифтове и срещу тях, идеята за обществения договор съвсем се замъглява. От една страна е Андрешко – отрудения, обикновен, жизнерадостен хотелиер, който не може да си изплати кредита, защото туристите чакат твърде дълго по опашки и това руши дисциплината, дебалансира приходите и разваля настроението на всички. Андрешко иска лифт, за да идват туристи, те да се спускат бързичко по пистите, а той да изкарва пари. Андрешко изобщо не се интересува от екосистеми, нито от това кой точно ще построи нещото, стига то да докарва туристи и пари. От другата страна е държавата – за нея е добре да не спори с Андрешко, защото може да се окаже в блатото посред нощ. Държавата също иска лифт, съответно. По средата някъде съм аз – обикновения човек, който не иска лифт, защото няма причина да иска такова нещо. Къде остана моят „обществен договор”? Ами и той някъде в блатото…
През това време в НДК или някъде там си говорели госпожа Меркел и българския министър-председател. „Как успяват германците да живеят така добре?” – попитал нашият. „Ами – взела да обяснява госпожата – на един германец, за да живее добре, са му необходими около 2 000 евро. От работата си той получава 3000, останалите какво ги прави – не ни интересува”. „Хм – замислил се нашия. – А в България на един българин, за да живее добре, са му необходими около 2 000 лева. От работата си той получава 500, откъде взима останалите – не ни интересува!”. Вицът е стар, но все още е валиден. А на най- бедния регион в Европа пък взело, че му писнало да лъже и да се чуди откъде да вземе останалите, и решил да поиска автономия. Но за тази магария е по- добре да си мълчим, гости чакаме все пак…
