Кмет от управляващата партия източва общината, като сам си възлага обществени поръчки, с които облагодетелства и свои роднини. Заради подозрения в корупция той става първият клиент на новата Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество. Проверката трябва да установи къде са едни 13 млн. лева, с които е ощетена местната хазна, работи се дори по версия за организирана престъпна група. Срещу градоначалника тече и дело за укриване на данъци в особено големи размери – за над 115 000 лева. При обиск в дома му, по-точно в нощното шкафче, са намерени копия от служебни справки на ДАНС за местните избори през 2015 г. Отделно е открит и тефтер, в който е записвал имената на фирми и суми, свързани с дейности на общината.
Впоследствие кметът е освободен срещу гаранция от 250 000 лв., но докато все още е задържан, в града се организира протест в… негова защита. Участниците в събитието твърдят, че искат да му окажат морална подкрепа, понеже за пръв път се радвали на управник, който правел нещо смислено и полезно. Сега имали улично осветление, затова не ги интересувало дали е нарушавал закона. Имали и хляб, та не било толкова важно източвал ли е общината. Човек, издигнал лозунга „Долу ръцете от нашия кмет!“, обяснява, че атаките срещу кмета идвали от завистта. А жителка на града е повече от категорична: „Ние сме с него! Подкрепяме го, защото заслужава!“
Случаят е от община Септември, но спокойно може да мине и за умален модел на държавата. На първо място – защото за пореден път демонстрира порочните методи за подбор на кадри в управляващата партия. За да се изгради мощна организация, чиито членове не са обединени от идеология и дори минимално съзнание за мисия, ГЕРБ даде шанс на кариеристи от всякакъв порядък да източват властови ресурс. Както стана ясно и от аферата със суджуците в Добричкия регион, те се заеха да правят това необезпокоявано, стига да си плащат лептата на най-високо място. В един момент обаче заслепението беше неминуемо – къде от алчност, къде от простотия, а вероятно и от съчетанието между двете. И в резултат местните велможи започнаха да се изживяват като самостоятелни фактори; достатъчно позабогатели и добили самочувствие, загубиха бдителност и се самозабравиха…
Ако действително се докаже, че община с малко над 25 хиляди души население е ощетена с 13 млн. лв., значи от човек са „взети“ по 520 лв., включително от пеленачетата. А доколкото от Специализираната прокуратура твърдят, че са залети със сигнали за подобни нарушения в цялата страна, разпасването очевидно е повсеместно и дава известна представа за размерите на грабежа в национален мащаб. При това не просто грабеж, а тотално овладяване на държавата по формулата на цар Александър, който викал на сина си: „Синко, само ние двамата с теб не крадем, защото всичко е наше!“
Съдейки по разлудувалите се мишки обаче, управляващата партия изглежда губи контрол по места. Което ме подсеща за една статия на Вера Мутафчиева, озаглавена „Кърджалийско време“. В нея тя разказваше как султанът, зает да управлява центъра, изпуска от очи аяните, т.е. местните тартори, и малките владетели своеволно разширяват пълномощията си. За да установят пълна власт над дадените им за управление земи, те от своя страна отглеждат армия от храненици, която и въоръжават. Междувременно продължават да пускат и по някой келепир на раята, защото им е нужна симпатията й. И макар над същата територия уж да се разпореждат държавните органи, последните всъщност са мъртъв декор зад всесилието на местния първенец.
Хубаво, но от един момент нататък самият аянин става все по-зависим от хранениците си. Плячката не достига, интересите се преплитат, населението недоволства. Централната власт отново е в течение на случващото се, но отново предпочита да се прави, че въобще не го забелязва. А и вече е късно – тя е безсилна да удържи хаоса и затова го оставя да върлува навсякъде. Което пък води до бавния разпад на Османската империя…
Е, из страната не шетат някогашните кърджалии, препасани с ятагани, за да грабят в полза на местните господари, но разпищолването на аяните е налице. Оттук пък следва, че в която и община да „бръкне“ антикорупционната комисия, все ще изскочи някое безобразие с храненици по пряка и съребрена линия, понеже властта се крепи именно върху доверените лица. В конкретния случай е достатъчно да споменем и само един дребен пример: нива с площ от 10 дка е закупена от фирма за 12 250 лева, след което същата фирма продава тези 10 декара за 147 500 лв. без ДДС. И, естествено, я продава на община Септември, като година преди това самата фирма е прехвърлена на… братовчедка на съпругата на кмета.
Всичко това е било известно на раята, която сега излиза да брани аянина си с голи гърди. Даже през лятото на миналата година няколко души организирали протест за груби нарушения при разходването на публични средства и за липсата на отчетност и комуникация на кмета с обществеността. Не може да се отрече обаче, че в това време за мнозинството е падал някой келепир, щом подкрепата за провинения е доста по-мощна, а фактът, че тук-там било сложено осветление, се изтъква като основание за омаловажане на злоупотребите. Или, с други думи, градове, села и паланки тънат под аянския гнет, но хората са предоволни и от малкото сторено, дори да е нефелно, защото се чувстват зависими от волята на местния големец и неговата свита.
И ние очакваме, както реторично попита някой, такова народонаселение да се бори за независимо и честно правораздаване, за правов ред, за равенство пред закона?
Уви, и пет специализирани прокуратури да се направят, и десет съдебни реформи да се извършат, тези хора пак ще са склонни да оневиняват велможата. Летвата на очакванията е поставена ниско, „всички са маскари“, пък нека им разправят по телевизора как държавата ще се бори с корупцията „по румънски модел“. И нещо много по-важно – страх ги, тъй като същата тази държава не успя 20 години да се справи даже с един емблематичен селски кмет, нито има гаранции, че ще го направи през следващите 20 години.
Впрочем Ценко Чоков, когото имах предвид, изкара пет мандата като властелин на село Галиче, всявайки ужас сред закрепостеното население. И едва миналата година беше отстранен от длъжност, единствено по силата на факта, че девет месеца обитаваше следствения арест и не можеше да изпълнява „служебните си задължения“. А те, докато още беше на свобода, се изразяваха в това да връзва противниците си на „Стълба на позора“, да ги залива с ледена вода и да ги респектира с меко казано брутални средства. В крайна сметка обаче в досието му още няма влязла в сила присъда, въпреки очакването да получи такава по обвинението, че е ръководел банда за рекет, палежи, лихварство и измами. Специализираният наказателен съд така и не се е произнесъл, а ужким трябваше да го направи през този януари.
Ами ако окиченият в ланци Ценко, избран с внушителните 591 гласа и минал през ДПС, БЗНС-Мозер, ГЕРБ и обратно в ДПС, изведнъж се окаже невинен? Ами ако паднат и обвиненията срещу кмета на Септември и утре той също тръгне на бял кон обратно към общината? На какво правосъдие да разчитат местните, че да не си „вържат гащите“ с един протест в негова защита, когато отгоре на всичко аянинът е от управляващата партия? Не ще протестират, не ще приказват за завистта на политическите противници, ами отсега ще пекат и питка за триумфалното му завръщане на местен терен!
Ей така в края на 1879 г. помаците, които участвали в башибозушките банди, се завърнали по родните си села в родопската покрайнина Рупчос. Но понеже се страхували българите да не им отмъстят за палежите и кланетата, те основали там така наречената Тъмръшка република, оглавявана от Ахмед ага Тъмръшлията, някогашния палач на Перущица. Друг главатар на републиката бил палачът на Батак Ахмед ага Барутанлията, и той помак. През 1883 г. обаче християните възстановили изгорения по турско християнски манастир и на Голяма Богородица се събрали да го осветят. Поканили и „президента“ Ахмед, който първоначално се колебаел дали да отиде, но накрая все пак се престрашил. За всеки случай взел със себе си въоръжена охрана, която да е нащрек и да реагира веднага, дори при най-малкия знак за нападение от страна на българите. За голямо негово учудване обаче, последните даже го посрещнали със салтанати и пребогато го гостили. „Наместо нападение и оскърбление, българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата“, пише Захари Стоянов.
Минали били и кърджалийските времена, империята почти се била разпаднала окончателно, но онези хора действали по силата на навика да преклонят глава и да целуват десница. Местните феодали им били взели страха, а манталитетът на крепосно селячество ги задължавал да бранят точно онези, които били преките им душмани. Затова правели абсолютно същото, което правят и сега в община Септември – презастраховали се. Затова и няма как да искаме от подобно население да се бори за независимо и честно правораздаване, за правов ред, за равенство пред закона, когато утре обвиненията могат и да не издържат. И когато цялата операция и на гръмко проходилата специализирана комисия бъде сведена до един показен арест и открито в нощното шкафче тефтерче.
Тъй като управляващата партия също има причини да се притеснява от подобни велможи по причина, че тъкмо те организират местния изборен ресурс, всякакви усилия за въздаване на справедливост обяснимо не срещат подкрепа. В този ред на мисли съвсем правилно някой беше отбелязал, че борбата със злоупотребите прилича на гробище – „никаква помощ отдолу“. Ако въобще се води, разбира се, отвъд фанфарите и зрелищните акции, и имайки едно наум, че догодина ще има местни избори…
И все пак, ако управляващата партия губи контрол над местната конюнктура, това не е лоша новина – току-виж зловредната конструкция, върху която се крепи държавата, се сгромолясала. Вера Мутафчиева поне беше оптимист, като твърдеше, че всички „кърджалии“ имат свойството да се изтребват помежду си – буквално и метафорично, което разклаща основите дори на империи! Само дето Османската се разлагала повече от столетие, а нейният крах далеч не сложил точка на унизителния ни рефлекс за примирение. Напротив, той е все така витален, даже се манифестира с лозунги.
Как беше всъщност? А, да: „Долу ръцете от нашия кмет!“ Страх, от който да те хване срам, и срам, от който да те хване страх…
