Показаният среден пръст от един телевизионен водещ бе всъщност подарък за недоволните в българското общество, за тези, които са наглед на ръба на търпението си от ставащото у нас. Доскоро мислехме, че подобни внезапни изпускания, или пък неудържима наглост, ще бъдат отключващите събития на недоволството. Социалният взрив „Пеевски-шеф-на-ДАНС“ се превърна в норма и очакване на аналитичното въображение за избуяващ протест, малко парадоксално това се случи в мислите на двете страни от тогавашното противостоене. Поредиците от средни пръсти през последните години стават все по-интензивни, но, при отсъствието на драматично повторение ала Пеевски, реакциите стават все по-притъпени и разпръснати. Настъплението на архитектите на овладяната държава се изразява все повече в пълзящото преминаване към много по-цялостен проект на активно и вкоренено завършване на това отвличане, отколкото в простото удържане на конкретни структури и области на управление и стопанска дейност. В ход е много по-завършена програма за деевропеизация на страната на политическо, институционално и културно ниво.
С активно законотворчество и фронтално институционално овладяване се усилва централизиран контрол върху българската държава. Холограмното правителство не е никаква пречка пред закони за доразпределяне на остатъчните КТБ-ски активи, които ускоряват концентрацията на собственост в ръцете на все по-малък кръг хора. Естественото и полезно разпръскване на собственост и предприемаческа динамика изчезва по нашите земи, остатъчни чужди икономически субекти са оставени да функционират по силата на продължаващата необходимост от евро легитимност, отсъствието на която може да разклати все по-ориенталската по същност местна реалност. През закони и управленски решения се правят трансфери на собственост. През закон за медиите се осъществява опит за ограничаване на източниците на медийно финансиране, отглас от миналогодишните напъни за забрана върху европейската и американска подкрепа за магистратските организации. Новият анти-корупционен институционален Левиатан ще концентрира в себе си повече репресивен капацитет, отколкото бе възможно през досегашните мрежи от разпръснати структури. Държавната банка за развитие бе поверена на един от доайените на регулаторната пародия около КТБ, а приватизацията на общинската банка на столицата бе откровена пародия, проведена под шумните комични прокламации на финансовия министър за членство в еврозоната. Списъкът може да бъде продължен, но ясно илюстрира настъпателното преобръщане на защитните и относително разпокъсани опити за контрол в далеч по-цялостна, интегрирана и дълбочинна стратегия за окончателно овладяване на българските ресурси и структури. Различни фактори улесняват това усилие.
Имплозията на институциите има особено неприятен ефект върху гражданската активност. Дълги години търсехме и намирахме известни основания да твърдим, че не просто гражданите са все по-настъпателни, но и се организират по-добре и създават по-компетентни структури и платформи за влияние, започват да се доближават до центъра на властта и да влияят върху политики и управление. Успяват постепенно да агрегират цели и интереси, започват да мислят по-системно и да влияят върху публични политики и политически динамики. Интересни и показателни примери в това отношение имаше в областите на здравеопазването, образованието, регионалното развитие. Задълбочаващата се институционална имплозия обаче сякаш пресича тези тенденции и започва да генерира движение в обратната посока. Вместо поглед и натиск за секторни и системни промени, активните граждани се заемат да овладяват парчетата хаос, които хвърчат към тях. Например, вместо да настояват и участват в цялостна промяна на здравната система, те се борят с отделни заболявания и търсят спасение от конкретните административни безумия и внимание за отделни пациенти. Вместо да се занимават с устойчиви промени в образованието, родители се борят с биещи учителки, безхаберни директори или неработещи системи за преференции при записване. Вместо с цялостни урбанистични системи, гражданите са занимават с откъртени павета, лоши ремонти и изтъркани пешеходни пътеки. Това не са дейностите на гражданско общество в съвременна европейска държава, а поредици от индивидуални спасителни акции на разпадащи се публични системи.
Нарастващата парализа и фрагментация на гражданското действие е свързана и с пълното овладяване на медийната публичност. И тук последните месеци илюстрират наглед безспирния ход на „правилните сили“. Сред последните им трофеи са овладяването на националната телевизия, пълния контрол върху ТВ „Европа“ и разбиването на BiT. Овладяно бе дори списание „Правен свят“, което беше поле на смислени и задълбочени анализи. Пълното затваряне на свободната публичност не просто свива полето на възможното представяне и артикулиране на критика и алтернативи. То обезсилва възможното по-общо политическо въображение, което ражда и мобилизира недоволство и опозиция. Контролът върху образите пречи на самото виждане на потенциални или реални съмишленици, съучастници в някаква промяна, на усет за по-широката общност и сила, която дава увереност и перспектива на по-мащабно гражданско и политическо усилие. Това не означава, че от публичността изчезват всички образи на недоволство. Напротив, в рамките на по-общата парализа, тя няма проблем да отразява нарастващо битовите премеждия и недоволства, в които сме пленени. Те дори й носят легитимността на „нормална демократичност“. Казано иначе, от множеството протести срещу презастрояване или бутнати пешеходци няма да се оформи обобщена енергия за по-системна промяна. Най-много просто някакво мимолетно изригване на гняв.
Начините на използване на социалните медии допълнително подпомагат политическата безпътица. Те наглед компенсират чувството на социална безпомощност, щедро изкушават с повърхностната възможност за заместваща виртуална общност с всичките й условности. Но в крайна сметка оставят надеждата за организиране на промяна по средата на пътя. Оставят своите изкушени изнемощели от изгубената енергия на фалшивото обещание за промяна на опонента и за подреждане на собствените редици. „Фейсбук“ убива абстрактното и общото и го замества с конкретното, драматичното и индивидуалното. Създава енергия около видимото, осезаемото, графичното, еднозначно безобразното, която се отлага в бурно, краткосрочно, почти истерично недоволство, търсещо бързо възмездие и така допълнително „разпарчетосва“ целите и времевия хоризонт. Моментните успехи носят несъразмерно удовлетворение, в което потъва трудността на дългосрочното усилие и неговата непосилна инфраструктура от хора, структури и трайност. Гражданското общество в социалните медии пребивава в гражданска война, от която излизат единствено уморени и разкървавени умове. Те далеч не са сред очевидните печеливши от това състояние на нещата.
Дори едно по-активно гражданско общество обаче не може да спаси бездарно и овладяно политическо представителство. В крайна сметка, политическа трансформация не може да бъде осъществена през гражданско участие, колкото и интензивно и добре организирано да бъде то. Не може и да се очаква от по-активните и будните да се превърнат в професионални граждани, които пребивават в непрестанната канонада по безобразия и проблеми, пръснати из цялото ни общество. Това не е реалистично и просто няма как да се случи. На чисто политическия терен, значителни части от „демократичното пространство“ бяха лесно и бързо пазарувани, а други като ДБГ си останаха синкава политическа обвивка с продажен царски манталитет и набързо станаха част от общата схема. По-смислените парчета пък показаха добре познатата липса на отговорност и отсъствие на разбиране за собствената им роля, когато имаха възможност да участват в управлението. Евро-атлантическите имитации на ГЕРБ са все по-неубедителни, но удържат някаква физиономия единствено на фона на все по-ревизионистичната и полетяла назад във времето БСП. Новите брокери „патриоти“ с лекота могат да станат част от ревизионистични анти-европейски мнозинства. ДПС е ясно. Непрестанно се замислят нови ГМО-та, с които да продължи имитацията на политически плурализъм.
Отвъд партиите, подпомаганото истерично хиперболизиране на въпроси, които имат потенциал да разделят и без това крехката общност от хора на активно отношение към европеизацията на страната допълнително затруднява по-широката социална и политическа промяна. За съжаление, и двете страни в тази общност страстно се включват в тази динамика и отварят все по-широка пропаст помежду си, която сега не знаят как да преодолеят. Крайният резултат от всичко това е отсъствието на убедителни субекти, които имат интегритета, способността и влиянието да поддържа и прилагат дълбочинна програма за европеизация на страната. В цялата тази картина, средният пръст е вече в самото наше ежедневие, а не в жеста на обслужващия персонал на статуквото.
