Всъщност няма нищо по-логично от това коалицията на т.н. „обединени патриоти“ да ходи по ръба на разпада от усърдно руско раболепие. Няма и никаква изненада. Висините на това унижение вече отиват отвъд въображението, а визията на усърдно конструираната нормалност на Волен Сидеров се изкриви в познатата гримаса в неизбежния момент на защита на руската кауза. Оказа се невъзможно същностни управленски различия да създадат напрежение в набързо сглобеното ООД на патриотичния опортюнизъм. Прекалено търговски е политическия хъс, за да се остави на безинтересните и недоходоносни управленски отлики, които би трябвало да са основен мотив за разногласия. Русофилството за пореден път бе представено като висша форма на българския патриотизъм, икона, пред която трябва да бъдат жертвани и последните останки на лично и национално достойнство. Ориенталският господар е очаквано ехиден в унижението на местната си прислуга, а граничещата с предателство сервилност остава все така политически безнаказана. „Патриот“ и добре да се маскира в управлението, рано или късно идва 3-ти март.
Смяната на коалиционния партньор след последните избори със сигурност бе политическо улеснение за Бойко Борисов, макар да генерира известни легитимационни проблеми извън страната. За съдържание и посока на управление вече съвсем не се и говори, то е редуцирано напълно до усвояване и ситуативно кризисно реагиране на разпадащите се публични системи и вълните от микро недоволство по квартали, градинки и разбити пътища. Навлизането на по-крайни формации в правителствата на много европейски държави притъпява натиска върху Борисов, поне докато триото не избухне в някакви откровени анти-европейски тиради и действия. Досега търговската им предвидливост е достатъчна, за да се предпазят от подобни изкушения. Мълчанието от Запад идва от новата функция на страната като вечна периферия, от нея се изисква необходимата минимална буферна дисциплина, а за общуване с местната политическа екзотика желаещи вече и няма. Тази полит нирвана бе нарушена от комбинация от инструкции от Центъра и предозиране с раболепие. Откровено просташката отлика на Валери Симеонов в това пълзене пред руснаците трудно може да бъде видяно като позитив.
Дотук маскировъчната дейност на „патриотите“ вървеше горе-долу добре. Само малцината още интересуващи се от българска „политика“ знаят колко и кои са управленците на концесия, основно от „Атака“ и ВМРО, макар че някои така преиграха с казуси от типа „втори лифт“, че покритието им се оказа леко застрашено. Сидеров си седи в Парламента като broker-in-chief и е зает да излъчва заучено благоприличие, докато неговите концесионери си изпълняват задачите. Каракачанов гали слуха на застаряващия електорат със спомени за казармата, срича речи в Брюксел след което веднага ги хвърля с кошчето, за да се върне към основната задача да блокира модернизацията на армията и да превърне членството ни в НАТО в пародия. Симеонов погна плажове и дискотеки по морето, макар винаги да хвърля по едно око към граничната бразда. Там вече може и да няма нахлуващи бежанци, имигранти и баби, но пък има хотели за наглеждане и дупки за запълване. Точно вторият лифт в Пирин стана нова национална кауза и дойде време за рутинните публични клетви във вярност към големия донор.
От комбинацията между евтин популизъм, откровено концесионерство и булевардно патриотарство няма как да бъде откроен смислен политически образ. Предисторията на триото предполагаше подобно управленско битие и, както се случва обикновено, приятни изненади няма да има. Те продължават вече утвърдената традиция на сплав между символни употреби на историята и безпрекословна вярност на Русия. Нахъсани от достъпа до властта, не виждат най-очевидния път за някакво по-достойно бъдеще – фокусиране върху поне няколко национални въпроси и проблеми, които не просто изискват бързи решения, но които могат да им донесат съществена обществена подкрепа и да подкрепят дългосрочното национално развитие. Те могат да бъдат открити навсякъде, в икономика, образование, обществен ред, инфраструктура и т.н. ГЕРБ отдавна се отказа от подобна възможност, самата му същност попречи за подобен подход. Едно такова разширение и преформатиране на българския патриотизъм е очевидна политическа възможност, освен че може да започне решаването на най-различни тежки проблеми в страната. Силата на зачеването на „обединените патриоти“ обаче явно е непреодолимо препятствие.
Детинските им публични крамоли са смесица от свръх его и инстинкт за оцеляване. Сегашното политическо ООД дойде след дълги битки помежду им за екслузивно патриотично представителство, в което единствено Сидеров успяваше да оцелява самостоятелно, поне за известно време. Бежанската истерия приличаше на непрестанен източник на електорална подкрепа, техният прилив „повдигаше всички политически лодки“. С тяхното оттегляне обаче гласовете започнаха отново да стават ограничена стока и боричкането трябваше да започне отново. Ежедневното пребиваване в телевизионните студиа си остава важен ресурс за политическо оцеляване и сгъстяването на участията нямаше как да не разпали и без това чувствителните им и лесно нараними души. Изглежда че на избори за европейски Парламент ще им се наложи да ходят без бежанци по границите, с изтъркано политическо алиби, с износените одежди на поредните политически наемници. Подобни затруднения няма как да не предизвикат известен калабалък и притеснения.
Баналната реалност е, че сегашните „патриоти“ не са нищо повече от поредната маскировка на анти-европейска политика, която цели блокирането на дългосрочното вкореняване на страната в западния свят. Злоупотребата с националните символи, герои и история е евтиния трик, с които те си осигуряват публичност и подкрепа, докато вътрешните им сглобки се смазват от корупция и директна продажба на националните ни интереси. Работата им се улеснява от хора като Румен Радев, който надлежно изслуша унизителното „конско“ на църковния представител на Центъра и Бойко Борисов, който се е снишил по добре познат маниер. Просветеният национализъм очевидно ще се окаже поредна непосилна задача за нашето общество и политическа система. Продажната му патриотарска пародия изглежда достатъчно вкоренена и удобно подкрепена отвън. Независимо, че все повече прилича на долнопробно търгашеско сборище.
