Руският президент има спешна нужда от приятели. Днес, не утре. Обединената реакция на западния свят срещу поредния руски акт на агресия, този път на територията на Великобритания, изненада Кремъл, колкото и там да си придават вид на business as usual. Путин със сигурност е останал неприятно изненадан от реакцията на САЩ, чийто президент продължава да има амбивалентно отношение към руския си колега. Експулсирането на 60 дипломати от Вашингтон е без прецедент през последните десетилетия и окончателно затваря всякакви пътеки към по-мекушава политика към режима на Путин. Чехия и Унгария, на които руснаците разчитат за „баланс“ също се включиха и не допуснаха да останат изолирани. Традиционно предпазливи спрямо Русия страни като Италия и Испания също показаха солидарност. Румъния и Хърватска се присъединиха от нашия регион, дори Македония прояви „повече гръбнак“ от София. Засега гърците се въздържат, но на фона на надигащата се вълна сигурно и те ще предприемат някакъв ход. Което оставя нашия Бойко Борисов като основен стожер на руската солидарност. Точно когато всички са бесни на Москва и точно когато сме във фокуса на европейската политика. Другарят Путин ще е доволен.
В същия ден Борисов успя да се отблагодари и на друг свой аркадаш, президента Ердоган. Успя да му осигури платформа, от която да повтори нарастващо агресивната реторика спрямо ЕС. Турция необратимо се отделя от Европа и временния общ интерес по темата за бежанците е единственото, което в момента е някакъв сериозен повод за разговор. Общата остра реакция на Туск и Юнкер ясно показва раздразнението от прекаленото усърдие на Борисов, а приказките за спасяването на диалога с южната ни съседка са евтини тези за беззъба и клекнала журналистика и блееща публика. Хубавото за Борисов е, че в целия калабалък фокусът от подкрепата за московския му приятел остана поне временно на заден план. Проблемът е в това, че нашата партийна система е вече толкова про-руска, че в Парламента няма и един депутат, който да натисне сега правителството за безобразното снишаване. Пък и Сидеров сигурно ще започне пак да подскача из студиата и да заплашва „стабилността“. И какво може тогава да направи един „национално отговорен премиер“?!
Тодор Живков надали е успял да каже на бодигарда си, че едно снишаване не може да продължи вечно. Макар че дори неговата политическа кариера го показва. Борисов същински се дразни на ситуации като сегашната, които изискват реакция, подсказват зависимости, фокусират вниманието. Външната политика на България става откровена пародия, в която неведомите житейски пътеки на един човек превръщат всякаква геополитическа принадлежност в кухи приказки. Нарастващите проблеми наистина стряскат Борисов, защото с кожата си усеща, че времето за бръщолевене приключва и ще трябва да се действа. Българската сервилност е отблъскваща и страната рискува да изпадне във все по-дълбока изолация в ЕС и НАТО. Макар че по нашите земи единственото мерило за изолация е дали ти спират еврофондовете.
Малката разлика на последните избори за ГЕРБ дойде от две неща: безумните данъчни идеи и про-руската треска на бившата ком партия. Непрестанните услуги на Борисов към Москва започват да стават прекалено видими, дори за дремещата публика. Нещо повече, неговото поведение става все по-неразличимо от това на руските поданици по нашите земи като Гергов, Нинова и прочее. Тезата за малката външнополитическа разлика в полза на Борисов олеква непрестанно с напредващия геополитически срив на страната. БСП и ГЕРБ все повече приличат на двете страни на една монета, или на две пътеки към едно и също място. В Евразия.
