Българският национализъм е странно творение. Напълно възможно е заедно да участвате в голямото хоро в ледените води под Балкана и после някой от нашите сънародници да ви пребие на кръстовище, защото сте му свирнал с клаксон. Напълно възможно е да стоите заедно под знамената и после някой да ви напсува, ако пресичате бавно по пешеходната пътека. Или да ви избута в канавката, защото му се пречкате на пътя. Или да ви поиска подкуп за нещо, което му е задължение. Или да ви подмине на тротоара, ако сте се почувствали зле. Или да направи и невъзможното, за да ви измести неправомерно във виртуалната опашка за детската градина или местното училище. Или просто да изхвърли боклука през балкона върху главата на случайно минаващ сънародник. Или да си остави пластмасите в гората след пикник. Подобен поглед към нашия все по-шумно прокламиран национализъм не е обичаен. Той е традиционно много повече обърнат към големите исторически чествания, иконите на българското освободително движение или пък неприкосновените места на историческата ни памет. Заявява своето присъствие в празника, оглежда се в обгръщащите цветове на флага и се обявява чрез шумната реторика на тържественото.
Само преди около месец Естония чества 100-годишнината от своята прокламация за създаване на свободна и демократична република. В продължение на три години, от 2017-та до 2020-та, се осъществява програмата й за честване на това събитие. В нея има немалко класически елементи като множество културни събития из цял свят или пък популяризиране на различни естонски успехи. Тя е разделена на пет части (земя, държава, хора, свобода и бъдеще) и е напълно отворена, всеки може да измисли и направи подарък на сънародниците си. Примерите включват изготвяне на учебник по икономика за ученици, безплатна програма за Естония, която може да се пуска на „Алекса“, картини на естонски ябълки с придружаващи ги кратки разкази, безплатни уроци по инженерство в училищата и т.н. Основната идея на честванията е тя да бъде обърната към младите хора и бъдещето. Това е видно от проекти като „Зелени училищни дворове“, които трансформират това пространство, в един от тях правят „хотели за насекоми“. В друг, наречен „инструмент за всяко дете“, се финансира покупката на инструменти за музикалните училища. Ако човек се вгледа внимателно в цялата програма от стотици събития веднага ще усети какво липса на нашия, българския национализъм. Ежедневие.
Извън празничното обединение и близост, в българското общество доминира фрапиращо отсъствие на взаимно доверие. Едно европейско изследване отпреди няколко години точно описва пропастта помежду ни. Почти 45% са убедени, че човек трябва винаги да внимава в общуването с други, както и че повечето хора се интересуват единствено от собствения си интерес. Тези стойности са няколко пъти по-високи от данните за скандинавските и другите северни страни, но са много по-високи и спрямо останалите източно-европейски и южни държави. Най-близо до нас е Португалия със стойности съответно от 35% и 29%. Подобни нагласи са еднозначна оценка за обществото, в което живеем, за дистанцията помежду ни, за институциите ни. В допълнение на това, едва 25% от българите са склонни да се бият за собствената си страна. Отново, това е най-ниската стойност за цяла източна и юго-източна Европа, в които продължават да съществуват въпросителни за териториалния интегритет. Само за сравнение, за Турция, Гърция и Сърбия данните са съответно 73%, 54% и 46%. Далеч съм от мисълта, че дефицитите в националното чувство са единственото обяснение за тези нагласи, но те със сигурност дават сериозен повод за размисъл.
При нас отсъства базовата емпатия между членовете на националната общност. Онази ежедневна солидарност, която ни прави съставна част на национално общество. Имплозията на институциите ни не е просто функция на политическите безобразия и изчезването на всякакъв общ политически хоризонт. Тяхното същинско обезсмисляне идва, когато всеки решава, че няма колективно измерение на битието му и няма смисъл от цялото дългосрочно и трудоемко усилие по тяхното поддържане. В подобна среда, поддържането на националната общност не е дори страничен резултат от индивидуални поведения. Тя оцелява като инерционен продукт на чистата физиология и териториално струпване на тела. Сигурно има смисъл от известна градация на вина за случващото се. Но липсата на елементарна национална перспектива в поредни правителства разпада и без това скромната ни политическа традиция в това отношение от последните десетилетия. Управленията са изцяло лишени от гледна точка, която отива отвъд схеми, партии, индивиди, групи. Затова и остатъчния ни национализъм е без настояще. И без бъдеще, доколкото погледът напред е проектиране на това, което успяваме да съградим колективно днес.
Нашият национализъм има и любопитна двойнственост. Обикновено той е реторически етнически, но практически граждански спрямо познатите малцинства. С други думи, включва в общността ни турци, арменци, руснаци, евреи и други, може би с единственото изключение на ромите. Тази пъстрота отстъпва на заден план в моментите на исторически екстаз, но продължава да има работещи, натрупани механизми на съжителство и дори степен на обща принадлежност. През последните години обаче подобно отношение се отказва спрямо по-новите пристигащи, което е особено видно в истериите около имигрантската и бежанска криза. Част от причината за това може да се открие в по-общи притеснения, които виждаме из цяла Европа: скорост на промяната, проблематизиран модел на съжителство, самозатваряне на много от диаспорите и частичен отказ от интеграция и други. Част от причината обаче е и в пропадащата социална и институционална инфраструктура, която генерира все повече несигурност и усилва притесненията от добавянето на нови групи в българското общество. Усещането за нашата слабост допълнително драматизира все по-агресивния и на моменти карикатурен портрет на българското.
Дори нормално селективния поглед към миналото ни се стеснява все повече. Цели важни периоди от нея отсъстват в националния ни разказ. Руският освободителен разказ върху възстановяването на българската държавност доминира до степен, в която на заден план остават усилията и плодовете на свободната културна, политическа и стопанска само-организация на нашите предци. Периферна остава цялостната вълна от социална и културна модернизация, която прави страната ни една от най-динамично развиващите се държави в края на 19-и и началото на 20-и век. Малцина от нейните автори присъстват в доминиращия национален разказ. Двете десетилетия преди Втората световна война пък са в пълен плен на всеобхватната интерпретация на бившата комунистическа партия. Битките за разбирането на десетилетията на комунизма продължават и в тях все така приглушен остава достойния образ на неговите противници. Усилието за възстановяване на свободата и европеизация след 1989 година преливат в криминалната еднозначност на прехода. Фокусът остава върху иконите на освободителното движение.
Може би в този вид на нашия национализъм има доза неизбежност. Функция на това, че е географски и исторически заклещен – на ръба на бившата османска империя и несвършващия руско-шовинистки захват. Именно този вариант на колективната ни национална идентичност e и в сърцевината на евтината политическа инструментализация в услуга на пост-комунистическата имитация на европеизация. Съграждането на различен национализъм остава фундаментална задача за самите нас, макар мнозина да продължават да мислят, че същностната цел е неговото необратимо преодоляване. Сегашният век е време на бури, а в тях здравите корени са особено важни. Национализъм, разкачен от ежедневната солидарност помежду ни и шумно втренчен във все по-малко исторически икони ще ни остави безпомощни в бушуващия свят.
