Критиката към ЕС е вече толкова рутинна, че прилича на спорт. Тя придоби автоматизъм, при който в повечето време просто се рециклират няколко утвърдени тези. В своята същност повечето от тях са лишени от основания или пък са силно преувеличени. Понякога това се прави от мисловен мързел и инерция, все по-често просто се търсят някакви позиции, с които съюзът да бъде атакуван независимо от тяхната достоверност. Удобството на критиките към наднационална структура е просто твърде голямо за повечето политици, рядко носи негативи, а често събира овации. ЕС може да бъде и универсално извинение за предходни собствени решения и недалновидност, която обаче може да му бъде лесно приписана, защото той трудно се защитава.
През последните години една от най-звучните критики срещу него е за самата му архитектура, структурата от правомощия и институции, които се оказват догонващи в един все по-несигурен и непредвидим свят. Сякаш ЕС върви постоянно след събитията, кризите му се случват и го връхлитат, вместо той да ги предотвратява. Тази ситуация обаче възниква, поради самия процес на неговото конструиране. Той се изгражда не според хипотетични възможности, а според реалистични очаквания за близкото бъдеще. Или казано иначе, неговите господари, държавите-членки, го овластяват толкова колкото е необходимо, според тяхната картина и очаквания за близкото бъдеще. Например, можем ли да предположим, че в някакъв момент и при някакъв сценарий към ЕС ще тръгнат едновременно над 1 милион души ? Да, можем. Но можем ли още в настоящия момент да започнем да харчим пари и правим структури и политики според този хипотетичен вариант или трябва да действаме спрямо краткосрочните или средносрочните прогнози за това, което реалистично очакваме да се случи? Очевидно е, че правим разходи спрямо второто и това е нормата на създаване и развитие на съюза. Това важи за правомощията, институциите и ресурсите на организацията. При това реалистичната картина за близкото бъдеще и нашите реакции спрямо нея се остойностяват само веднъж на 7 години, после мърдане няма. Разбира се, ако имат желание, господарите на съюза могат да променят целия този подход и да го направят по-силен и гъвкав. Стига да поискат.
Имигрантската и бежанска криза отпреди няколко години стана повод за много и шумни обвинения към съюза в доста широк обхват. Той беше обвинен в липса на способност за реакция, в закъснели опити за овладяване на потоците, в липса на воля за бързи и радикални решения, в отсъствие на финансови ресурси и структури за разрешаване на кризата. Списъкът е дълъг и бе достатъчно често рецитиран от почти всички политически партии и коментатори на „стария континент“. Тези обвинения обаче удобно маскират цели поредици от решения на държавите-членки, които са структурирали съюза с определени правомощия, организирали са го в определена цивилизационна рамка и са му стриктно определели финансовите параметри, в които да се движи. Или казано по друг начин, съюзът е упълномощен от съставните му държави да пази живота на достигналите неговите граници, да ги приюти и да им даде шанс да получат защита, да ги третира с уважение и достойнство. Съюзът не е получил правомощието да управлява всичките тези процеси и тази управленска способност си е в ръцете на държавите по външните граници и в сътрудничество между тях и всички останали. Съюзът разполага с точни 3% в своя бюджет, за да се справя с предизвикателствата на сигурността. Точно толкова, след дълги преговори, са му определели съставните държави-членки. Да, ЕС е самостоятелен субект, но той действа единствено в дефинираните му параметри и способности. Това е базов политически факт в Европа и неговата непрестанно завоалиране единствено маскира решенията и грешките на неговите господари, националните държави.
Може би сред най-любимите измислени тези на критиците на ЕС е тази за раздутата администрация и непрестанно разрастващата се бюрокрация, която вече приемала оруелски размери. Подобно нещо можете да чуете най-вече от хиперлибералната десница, но и от различни евро-скептици, които не спират да предлагат причини да мразите съюза. И тук реалната картина е доста по-различна. Разходите за служители и поддържане на структурите на организацията са малко над 3% от общия седем-годишен бюджет, което е не само сравнимо с нивата в самите страни-членки, но в някои случаи е дори по-ниско. И това е при положение, че ЕС има в определени области екслузивни правомощия, които изискват експертиза на световно ниво. Например, в областта на търговията и конкуренцията, където съюзът се изправя в съдилищата срещу най-добрите адвокати на „Гугъл“, „Майкрософт“ и други. Много от административните реформи в страните-членки се осъществяват и на ниво ЕК като замразяване на назначенията, вдигане на възрастта на пенсиониране, общо намаляване на разходите с почти 1 милиард и т.н. Обвинения в арогантност също се чуват често и може би тук основанията са повече, защото високоплатената и престижна работа в отдалечените брюкселски институции създава усещане за превъзходство. Но и това едва ли е монопол на европейските бюрократи. Местните административни безобразия и арогантни и дезинтересирани чиновници ни подсещат достатъчно често в това.
В годините на глобалната финансова криза често се чуваше и тезата за прекалено големия бюджет на съюза и за необходимостта от неговото свиване във времена на труден икономически растеж и осезаемо намалени публични финансови разходи в цяла Европа. По-крайните партии непрестанно обвиняваха Брюксел в прекомерни разходи, в неразумно инвестиране на средства в определени сектори, в агресивна спирала на заграбване на финансови ресурси. Двойното обвинение в отвличане на правомощия и ресурси е сред най-утвърдени и популярни линии на атака срещу ЕС, чували са я почти всички европейски граждани. Както и в предходните случаи, реалността е много по-различна от реториката. Всъщност, заделяните пари за европейска интеграция намаляват. Сегашната седемгодишна финансова рамка е първата, която е по-малка от предхождащата я. Преговорите за нея бяха особено трудни и страните донори бяха твърдо решени да се върнат от тях като победители, тоест, да свият своите приноси и да обърнат кривата на непрестанно нарастване на евро бюджета. Самият бюджет е вече под 1% от общия БВП на държавите-членки. С други думи, на всеки 100 евро ние заделяме под 1 евро за най-успешния проект на сътрудничество в европейската история. Подобна реалност е всичко друго, но не е безконтролна експанзия на финансовия апетит на брюкселските бюрократи.
EС е често подлаган и на системна критика. Той е описван като символ на залеза на западния модел на развитие, ускорен след глобалната криза от 2008 година. Тонове мастило са вече изписани за описание на възхода на Изтока и срива на Запада, десетки коментатори си „вадят хляба“ с подобен тип коментари. Всякакви аргументи се привеждат и относителното намаляване на тежестта в глобалната икономика и политика се представя в апокалиптични картини. Доста академици настояват за възникването на реални системни алтернативи на западния модел и същинското отваряне на света за системна конкуренция, в която Западът вече далеч няма гарантиран успех. И тук обаче се пропускат базови факти, които илюстрират доста различна картина. От 10-те най-големи икономики в света едва една не се развива в демократична среда и това е Китай. Вярно е, че страната впечатли света със своето няколко-десетилетно бурно развитие, но тя тепърва ще трябва да се справя с предизвикателствата на по-зрелите икономики, което е доста по-тежка задача от прилагането на темплейтите на догонващото развитие. И въобще, може ли изключението да бъде реалистичен пример? Западният модел на икономическо развитие може и да е изправен пред нови рискове, но новините за неговата смърт са силно, силно преувеличени.
