Не мога да ви кажа нищо за Сирия. А и да ви кажа, не ми вярвайте. Не знам какво точно става там, кой крив и кой прав, кой лъже и кой казва истината, даже как може да свърши всичко това не знам. И това не е защото на всеки въпрос няма отговор, а защото има по два отговора. Всеки факт е дублиран с противоположен. Всяко мнение е зачертано с друго мнение. Със сигурност знам само, че там умират хора, страдат деца, сриват домове, а ние гледаме на това като на компютърна игра.
Не мога да ви кажа нищо и за случая Скрипал. Бих искала да съм Велислава Дърева и да знам всичко по въпроса, но не съм. Прочетох всички версии, всички изявления, всички предположения и сега знам още по-малко, отколкото преди да ги прочета. Знам само, че със Скрипал се случва това, което се случва с всеки двоен агент във всеки криминален роман – в края на краищата едната от двете страни го премахва. И ние гледаме на това като на театрална крими пиеса, а не като на нещо, от което зависи дали утре ще живеем в студен мир или гореща война.
Даже за ареста на кметицата на „Младост“ не знам какво да кажа. Да бях македонски журналист, щях да напиша „Арестуваха кметица в София пред очите на гражданите, кога и у нас?“ Но не съм македонски, български журналист съм. Сега ние сме румънията на македонците, защото и ние викахме кога и у нас. Но не сме искали да гледаме това унизително представление, което ни изиграха няколко институции във вторник. Видяхме как се бяга от затвор, във вторник ни направиха показно как се вкарва човек в затвор, не знам кое от двете е по-опасно – в краткосрочен план първото, но в дългосрочен по-скоро второто.
Да не сме на мястото на хора, на които им се налагат да изказват позиции, ще кажете. Не ги мислете, на тях им е лесно. Техните позиции не зависят от фактите. Дори и когато за едно и също нещо се предлагат с еднаква настойчивост два различни факта, те предварително знаят кой е правилният. Не верният, а правилният. Техните позиции са предварително готови. Не му трябват (колкото и да твърди, че му трябват) на премиера Бойко Борисов факти, за да заеме позиции, това, което му трябва той си го знае отпреди събитията – че позицията трябва да е балансирана. Не му трябват доказателства на президента Румен Радев, той предварително знае, че позицията му трябва да е на една педя разстояние от Русия и на един хвърлей камък от Европейски съюз. Още по-малко му трябват факти на Росен Плевнелиев, неговата позиция е една и също по всички въпроси. Корнелия Нинова също е ясна – първо ще каже, че сме членове на Европейския съюз и след това ще защити Русия.
Това е разделителната линия днес, колкото и валчесто да го казват всички – тя минава между Брюксел и Москва. След като избрахме да бъдем едни, днес си правим сметката дали пък не е по-изгодно да бъдем други. Това за нас не е особено трудно – били сме всякакви. Затова вместо да ви обърквам допълнително, ще ви разкажа една притча. Поуката от нея е важна: когато не знаеш много неща, важно е поне това да знаеш какъв искаш да си, къде искаш да си, в какво взаимоотношение с останалия свят искаш да си. Всяко място под слънцето, казва още притчата, има своите плюсове и минуси. И ако нагласата ти е да ползваш само плюсовете и да се спасяваш от минусите, ще ти бъде даден сериозен урок. За всеки от нас важи, но в случая си представете, че важи за всички нас заедно, за България.
Един беден каменар разбивал с чука си скала в планината. Денят бил непоносимо горещ, каменарят изнемогвал. От него се леело пот и гняв. През това време по тясната планинска пътечка преминал файтон. Вероятно с някакъв богаташ в него. Каменарят не можел да го види, перде на прозорчето пазело пътника от лъчите. Той си представил как би се чувствал на мястото на богаташа. Почти усетил хладината и подрусването на файтона. Всичко бих дал за това, всичко, мислел си каменарят. Желанието му било толкова голямо, че чудото се случило.
В следващия миг каменарят вече не бил под палещите лъчи на слънцето с чук в ръка, а във файтона. И наистина усетил хладината. Но след малко и тя не му била достатъчна, пак усещал горещината. Не както преди, но той вече бил забравил как е било преди. Сега сравнявал със своето желание. А желанието му било да е силен. Да е толкова силен, че нищо да не му пречи. Слънцето пречело. Пречело просто с това, че е слънце. Защо светът е устроен така, че винаги нещо ти пречи, мислел си новороденият богаташ. Защо винаги край теб има нещо, което е по-силно от теб? Не може ли аз да съм най-силният? Не може ли аз да съм слънцето? Желанието му било толкова, толкова силно, че и това чудо станало. В следващият миг новобогаташът вече не бил човек, а станал самото слънце.
Вече всичко било различно. Човекът-слънце греел на небето и нямало никакво значение какви хора пъплят там долу по земята. Човекът-слънце бил далече от всичко това, над всичко това. Единственото, което имало значение е, че той бил най-силен, най-могъщ, че всички зависят от него. И точно в този момент се случило нещо, което хвърлило в съмнение слънцето. Най-неочаквано пред него застанал облак и го затулил.
Слънцето видяло, че хората долу с облекчение погледнали нагоре и били благодарни на облака, който ги спасил от лъчите. Хората долу вече не зависели от слънцето. Някакъв си облак само се преместил и изведнъж лишил слънцето от най-голямата сила. Излизало, че облакът е по-силен. В такъв случай не искам да съм слънце, а облак, помислил си бившият богаташ и още по-бивш каменар.
И в следващия миг вече бил облак.Най-после всичко било наред. Вече дори силното слънце зависело от него. Облакът продължавал да седи пред слънцето и се наслаждавал на мощта си. Долу на земята хората говорели не за слънцето, а за облака. Най-после е най-силен! Няма никакво съмнение. Цялата земя под него го потвърждавала.
И в този момент духнал вятър. Отначало тихичко, после все по-силно, накрая извил силен вятър, който само за миг запратил облака далеч от слънцето. И не само го преместил, ами продължил да си играе с него, като го придвижвал накъдето си иска из цялото небе. Как е могъл да се заблуди, това било грешка и тя трябвало да се поправи, като стане вятър.
И станал. Най-после всичко било наред. Цялото небе било негово, можел да си играе на воля с когото си поиска, както си поиска. И го правел. Свистял и се наслаждавал на силата си. До мига, в който се блъснал в нещо твърдо, нещо невероятно силно, толкова силно, че го спряло. Била една скала, застанала на пътя му. Не го пропускала по-нататък. Стояла непоклатима. Значи така, значи тя била по-силна. Но вятърът вече знаел какво ще направи. Бързо поискал да стане скала. И станал. Вече можел да спира и най-силните ветрове. Вече бил непобедимата от ветровете скала.
И тогава видял… Видял, че по планинската пътека към него се задава каменар с чук в ръка.
Ние знаем ли какви искаме да бъдем, къде искаме да бъдем, с кого искаме да бъдем?
