Девизът му гласи: „Затваряш телефона чак след като клиентът е купил акции или е предал Богу дух.“ През 1991 г. списание Forbes го описва като извратен вариант на Робин Худ, който граби от богатите и оставя всичко за себе си и веселата си дружинка от брокери. По онова време неговата компания „Стратън Оукмънт“ печели по 50 млн. долара годишно, което така впечатлява мафията, че тя започва да изпраща в „Стратън” свои хора на стаж. Докато фирмата му завлича милиони капиталовложители с фалшиви акции, той купонясва на борда на 52-метровата си яхта с луксозни проститутки и кока, „достатъчна да надруса държава като Гватемала.“
Името му е Джордан Белфорт, по-известен е обаче с прозвището Вълка от Уолстрийт. Така озаглавява и автобиографичната си книга, която започва с признанието: „Купонясвах като рокзвезда, живях като крал и едва оцелях.“ Пише я в затвора, след като финансовата му пирамида рухва с оглушителен трясък. През 2003 г. Белфорт се признава за виновен в пране на пари и измама с ценни книжа, осъден е на четири години ефективно, както и да възстанови на инвеститорите $119 милиона. Зад решетките, където лежи само 22 месеца, тъй като сътрудничи на властите, успява да напише 519 страници за шеметния си живот. Или по-точно за онези „девет шибани години на пълна лудост“ през 90-те, когато на гърба на измамените козлета забогатява като Крез и затъва в безконечна оргия.
Самият Белфорт казва, че не си е измислил и ред, а в едноименния филма по мемоарите му всичко е показано „така, както си беше – тотален разгул.“ За една нощ например Вълка изхарчва 700 000 долара за президентския апартамент в шикозен хотел, в 4 часа сутринта буди асистентката си, за да изпрати дрога с частния му самолет „Гълфстрийм“ от Ню Йорк до Лондон. Освен за себе си, полага грижи и за персонала – на служителите е разрешено да правят секс по всяко време и навсякъде, дори под бюрата. За следобедните кафе-паузи им осигурява отряд проститутки в служебния паркинг, а една от младшите брокерки се съгласява да й обръснат публично главата срещу $10 000 долара, с които да си сложи силиконов бюст. В почивките брокерите си играят с наети лилипути, които си подхвърлят във въздуха като топки. Изобщо забавленията, каквито навремето хрумвали на Калигула, се превръщат в ежедневие за „Стратън“ – до момента, в който ФБР най-сетне започва разследване.
„Всеки трябва да помисли върху собствената си вина за съществуването на системата, която ражда такива като него“, казва режисьорът на „Вълкът от Уолстрийт“ Мартин Скорсезе. Но според Джо Моргенщерн от „Уолстрийт джърнъл“ филмът е просто кух спектакъл, покрай който истинският Леонардо ди Каприо, преквалифицирал се в мотивационен лектор, печели пари и публично присъствие. И е прав: след излизането си от затвора Белфорт започва световно турне, за да представи разработената от него Straight Line Persuasion System („Пряка линия на убеждаване“), която става особено популярна в бизнес средите. Включително в България, където на 7 април 2015 г. той изнесе сказка в качеството си на… „всепризнат бизнес консултант и един от най-известните и скъпоплатени лектори на корпоративни обучения по продажби.“
Че наистина е скъпоплатен, стана ясно от ценоразписа за участие в семинара му, разделен в три категории: Silver – 724 лв., Gold – 763 лв. и Business Gold – 861 лв. Оказа се дори, че въпреки високите цени, билетите са свършили още в края на февруари, като към лекцията заявили интерес стотици предприемачи и мениджъри от различни компании в банковия сектор, човешки ресурси, IT, бързооборотни стоки и др. Лекцията беше шумно рекламирана в медиите и от националната телевизия; бяха цитирани „специалисти“, които ни обясниха, че „за обучение от бизнесмен от световно равнище – като Белфорт, се дават много повече пари, а наученото е безценно.“ За лектора се изписаха куп дитирамби, той гостува цял час и в телевизионно шоу, където гологлавият водещ го гледаше с нескрит възторг. Посрещнахме го като знаменитост, все едно иде реч за Нобелов лауреат по икономика, а не за доказан измамник, при това лежал в затвора. Един от онези, които доведоха до световната икономическа криза, тръгна да дава акъл как се постига бизнес успех, което щеше да изглежда само глупаво или единствено смешно, ако вече не бяхме минали по този път.
Разбира се, българските козлета помнят в рамките на три часа до три дни и това обяснява защо бяха платили средно по 800 лева, за да слушат цикъла от лекции „Как да убеждаваме всеки път всеки да купи продукт или услуга“, „Как да затваряме 100% от потенциалните сделки – стъпка по стъпка“, „Шест техники за убеждаване и продажби, които не се учат в университета“ и „Как да преодолеем предразсъдъците за парите.“ Те вече бяха забравили „Градът на мечтите“ с главен „проектант“ Соломон Анжел, в чиято мечта наивно се включиха над 300 семейства. Не помнеха и финансовите пирамиди, чийто възход започна през 1992 г. с основания от Иво Недялков холдинг „Ийст уест интернешънъл“ и „Лайф чойс“ на Майкъл Капустин. Не помнеха и банковите фалити от 1996-1997 г., покрай които се облажиха кредитните милионери. Забравили бяха и съвсем скорошното източване на политико-финансовата пирамида КТБ, засегнало над 500 000 вложители. Блазе на тарикати като Белфорт за такава публика…
Сега същата публика бива увещавана, че защитата на лотарийните игри е новата ни национална кауза. „Лотарията накара хората отново да мечтаят. Сега ние мечтаем политиците да не им отнемат и това!“, казва й актьорът Захари Бахаров, лицето на тази гигантска фабрика за илюзии. И, естествено, лукаво я приканва да се подпише в подкрепа на хазартния балон, превърнал се в най-печелившия и най-обгрижвания сектор на родната икономика. В нещо като неин приоритетен отрасъл, съдейки по внушителните постъпления в джобовете на продавачите на мечти. Най-бързорастящият бизнес в страната, и то благодарение на държавата, която положи нарочни усилия за масовото изтрещяване на българина.
Към днешна дата всеки трети може и да живее под прага на бедността, всеки четвърти може и да е безработен млад човек, а около 3 милиона и половина може да са с доходи около 500 лева. Но тези хора не само не могат да си намерят работа с по-добро заплащане, защото не развиват полезни професионални умения – те и не искат. Нямат време, търкат билетчета. На тях непрекъснато им се внушава, че „да си оправиш живота“, е достатъчен само късмет и те купуват ли, купуват талони с мизерните пенсии и социални помощи. Някои вече са развили и хазартна зависимост, обикаляйки магазини, пощенски клонове, будки за цигари и алкохол, подлези, кафенета. Огромен разход на енергия, за да си доставят петминутната тръпка от очакването с поредния „Зодиак“ или „Американско бинго“! И колкото по-отчаяни, толкова по-усърдно ще търкат, понеже именно това е целта на циничната операция, в която участват доброволно, водени от голямата мечта (да, мечта е!) на българина да спечели милиони без да е полагал труд.
Впрочем до същия извод стигнал и човекът, който организирал първата лотария в България. През август 1892 г. в Пловдив било организирано първото Българско земеделческо-промишлено изложение (предшественик на Пловдивския мострен панаир) и той бил назначен за негов директор. В подготовката му проявил завидни организаторски способности: построен бил специален водопровод, който да осигури достатъчно вода за чешмите, водоскоците и за едно езеро с площ от 6000 кв. м., по което посетителите да се разхождат с параход; изградена била и електрическа инсталация; по време на събитието бил извършен първият полет с балон. Но най-запомнящото се събитие се оказало друго – организирането на първата държавна лотария. Билетите били изработени във Виена, а върху тях стояли подписите на директора на Изложението и на Григор Начович, финансов министър. Цената на билета била един лев, но печалбите – огромни: голямата възлизала на 20 000 лева, имало още 5 печалби по 1000 лева, 100 по 50 лева и 1000 по 10 лева. И народът грабел, та пушек се вдигал!
Този човек се казвал Михалаки Георгиев. Точно така, общественикът, дипломатът, финансисът, агрономът, който имал значителен принос в икономическия подем на вече свободна България. А освен всичко друго бил и писател, чиито разкази били написани на родния му видински диалект. Като „Меракът на чичо Денчо“, в който Денчо от село Глухово тръгнал за София да измоли някое постче от министъра, за чиято партия агитирал навремето, и „със сияюще лице“ му разказал „как неговото остро око е могло да направи цело откритие“:
„- Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии… Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: „Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее – без мъка печалба!…“ Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!… А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа…“
Не ще да се озорва чичо Денчо, пък и лесна му се види диригентската работа. Дай му на него да маа с клечката, живот да си живее – „без мъка печалба“. А па с билетите ще да е още по-голем кеф – само чегърташ и милионките ти падат от небето. Не е нужно да се `абиш, късметът е напълно достатъчен, понеже „като продавачка никога нямаше да спестя за кола и собствено жилище“, както разправя Гинка от Долно Камарци. Ама човек бил толкова голям, колкото големи са мечтите му? Мани, и Денчо иска като Цветомир от Малко Търново „да изпита тази невероятна емоция“, за секунда да стане приказно богат и най-сетне да сложи алуминиева дограма на къщурата в Глухово. И чичо иска да си помечтае как мами късмета, днес със „Зладните пирамиди“, утре с „Американско бинго“, вдругиден с „Карибско съкровище“. Мами го, мами го и накрая току-виж наистина измамил птичето да кацне в шепата му, затова и ще вземе да подкрепи тая пуста подписка в защита на измамата, пардон!, лотарията.
В това време хазартните босове сигурно купонясват на борда на 52-метровите си яхти, при това напълно заслужено. Не е лесно да прецакаш цял народ, колкото и такъв народ да не е склонен да помисли върху собствената си вина за съществуването на системата, която ражда Вълка от Уолстрийт или Черепа от „Московска“. Чудя се даже защо Капустин и Недялков така слабохарактерно се отказаха да продължат дейността си като „фараони“, когато същият този народ така и не си научи урока. Капустин влезе в затвора през 1996 г. заради присвояването на 259 963 817 стари лева от 2821 вложители в пирамидата “Лайф Чойс”, но беше освободен предсрочно през 2008 г. и отлетя за Канада. Казват, че оттогава карал скромно във Ванкувър, но през 90-те той живееше на широка нога, като мамеше с акции и създаваше нереалистични очаквания за щедър дивидент и спекулативна печалба. Историята на Иво Недялков пък е още по-интересна. След като беше екстрадиран от Франция, където се укриваше, през 2004 г. Софийският градски съд го осъди на 7 години затвор за измама на 5253 души, причинявайки им общи вреди в размер на 129 386 850 деноминирани лева. Година по-късно обаче Софийският апелативен съд оправда Недялков заради липса на доказателства, че е извършил престъплението. През 2010 г. отново беше признат за невинен за измама, но получи 5-годишна присъда за длъжностно присвояване на сума от около 38 000 лева. Междувременно успя да осъди държавата в Страсбург за 5500 евро заради бавно водене на съдебния процес, необоснована продължителност на задържането му под стража и други нарушения на Конвенцията за правата на човека…
Когато Капустин и Недялков бяха в апогея си, държавата предпочете да си затваря очите. Но днес е още по-хубаво: тя подпомага внушителната далавера, в резултат на което за 2017 г. приходите от хазартни игри са стигнали над 3 млрд. лв., а платените данъци за 2016 г. са едва 177 млн. лв. Ако вярваме на проучването, което установи, че само 10% у нас играят за забавление, докато 40 на сто вярват, че могат да забогатеят единствено от лотариите и в никакъв случай с предприемчивост, знания и работа, то родните вълци са нещо повече от хитреци – проникновени народопсихолози, тънки познавачи на българската душа. Някога унесена от песента на Володя Стоянов „Пирамиди, фараони и балъци за милиони“, с която озвучаваше глупостта си, към днешна дата тя вече напълно се е повела по лъстивия зов на сирените, който актьорът Бахаров така обиграно прочете от аутокюто. Сирени във вълчи кожи, конгениални майстори на изиграването, шампиони по алчност, пред които би свалил шапка дори Бърнард Мадоф – създател и директор на фондовата борса NASDAQ, който успя да превърне в нищото над 60 милиарди долара, поверени му от банки, заможни частни лица и благотворителни организации. А в случая те направиха много повече – прецакаха цял народ, построиха му не „Градът на мечтите“, с който го заглавичкваше Соломон Анжел, а една Държава на мечтите.
Ако един ден напишат мемоари, Мартин Скорсезе вероятно би проявил интерес, а и Захари Бахаров е професионалист. Молецът от „Дзифт“, звездата от „Под прикритие“, революционерът Драсов от „Възвишение“, българинът в „Игра на тронове“, за когото Доналд Туск каза, че е по-известен от Иван Вазов. Не на него обаче трябва да е поверена главната роля, нито толкова на лотарийните хищници, колкото на измамените камилчета със стотинка и поредния „Зодиак“ в ръка. На онези, които все някога ще искат да си излеят гнева срещу хората, откраднали спестяванията им, лишили децата им от шанса да учат и накърнили достойнството им. Във всеки случай точно така направиха измамените от Мадоф през 2009 г., когато той се призна за виновен по всичките 11 обвинения и беше осъден на 150 години затвор. Дойдоха пред съдебната зала в Манхатън и „искаха отговори, никаква милост от страна на съдията, искаха да излеят гнева си“ (по „Вашингтон пост“).
Еех, мечтииии…
Защото никой, разбира се, няма да стигне до съдебната зала. И никой няма да потърси в себе си отговорност и вина, че е лишил детето от образование, докато търка билетчета. Напротив, ще си платим и билетите за филма, ще си платим и за това вълците да ни учат на гяволъци по семинари. „Куче влачи рейс, диря няма, хей, хей, хей“, ще припяват царете на самоограбването, които се прецакват с готовност и някаква мазохистична наслада. С мерак.
