На 13 юли 1928 г. един българин стреля срещу шефа на сръбските тайни служби Жика Лазич. Новината е шокираща, тъй като атентатът е извършен в кабинета на недостъпния Лазич в Белград. Извършителят е поканен там официално, за да му бъде връчена награда за убийството на Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов, а отгоре на всичко произвежда изстрелите с дадения му от сърбите револвер. След като прострелва Лазич, той насочва оръжието към слепоочието си. Откаран е в болница, където умира след два дни. Жика Лазич все пак оцелява, а след 1944 г. Йосиф Броз Тито му дава най-високите държавни отличия. И до ден днешен обаче това е най-големият пробив в сръбската система за сигурност в цялата ѝ история.
Всъщност предисторията на атентата е още по-интересна:
След убийството на Тодор Александров ВМРО изпада в тежка криза. Едва 28-годишен, Ванче Михайлов успява да започне оздравителен процес – организацията е прочистена от сръбската агентура и се фокусира върху защитата на българското население в Македония. Това го превръща в най-големия враг на Белград и сръбското правителство не жали средства в стремежа си да го ликвидира. То решава, че е най-добре мръсната поръчка да бъде изпълнена от „вътрешен човек“, от някой, към когото Михайлов няма да изпитва подозрения.
За щастие, такъв българин се намира. Казва се Иван Момчилов, представя се за симпатизант на БЗНС, който е избягал в Белград след деветоюнския преврат от 1923 година. При това е съгражданин на Иван Михайлов и Тодор Александров – и той е роден в град Щип. Момчилов успешно се внедрява сред главните представители на земеделската емиграция и по този начин успява да се добере до най-висшите ръководители във вътрешното, външното и военното министерства. Сближава се дори с началника на Обществената безопасност Живоин (Жика) Лазич, който се ползва с абсолютното доверие на крал Александър, на Военната лига и на всички шовинистични сръбски кръгове. Сам му предлага услугите си, което е направо подарък от съдбата, и в началото на 1928 г. Жика го въоръжава и изпраща в България да убие Ванче.
Така той пристига в София и след няколко месеца приключва с поръчката. Мълвата за атентата се разнася мълниеносно: хората са чули изстрели, Ванче е застрелян, а войводата Величко Велянов е тежко ранен! Момчилов едвам се добира до границата, за да се прехвърли на сръбска територия, където Лазич вече изстудява бутилка шампанско за успеха на операцията. Или поне така трябва да изглежда, защото операция… няма, атентат не се случва. И изобщо става дума за майсторски изпипана инсценировка…
Истината е, че още с пристигането си Момчилов се свързва с Михайлов и му казва, че е нает да го убие. Двамата започват двойнствена игра, а в София е изигран етюд, тъй щото чрез дипломатическите служби да се пусне слух, че възложената задача е изпълнена. Сръбските власти са успешно заблудени, което според Михайлов ще позволи на Момчилов да бъде допуснат по-близко до възложителя и да го застреля в собствения му кабинет. Целта е сръбската денационализаторска политика спрямо народа ни в Македония да стане публично известна и да предизвика международен отзвук. И ето защо когато е поканен в кабинета на Лазич, за да му бъде изказана благодарност и връчена голяма парична награда, Иван Момчилов изважда своя револвер и стреля четири пъти в главата и тялото на поръчителя…
Е, през 1928 г. инспенировка като тази в София вероятно е била значително улеснена. Най-малкото не е имало телевизия, та да се налага Ванче Михайлов да бъде гримиран за пред камерите, а Велянов да е оплискан с кофа свинска кръв. А може и да е тъкмо обратното, доколкото телевизията е в състояние да ни заблуди още по-изкусно и да ни накара да повярваме в една фалшива постановка, приемайки мнимия образ за нещо напълно реално. Да не забравяме, че още в края на 1989 г. светът съпреживя първото революционно тв риалити: румънската революция беше предавана на живо, с всички „екстри“ – тежки сблъсъци, сърцераздирателни писъци, окървавени лица, трупове, включително извадени от моргата тела на покойници. И досега не е ясно къде точно премина границата между спонтанността на разгневените и режисьорската намеса, както и дали инсценировката на кръвопролитията не прикри брутален държавен преврат.
„Наистина по-късно си даваме сметка, че нещата не са били точно такива, а може би са били съвсем обратните“, написа след години Ивайло Дичев в есето си „Румъния като огледало“. Там той направи и важната уговорка: „Трезвият рационален поглед назад е далеч по-скучен от преживените на живо страсти, докато сме вътре в сценария…В света на телевизията емоцията винаги ще печели, а ние винаги ще се хващаме.“ Факт, който призна и опитната Лара Логан от американската телевизия CBS, която предаваше на живо събитията от площад „Тахрир“ в египетската столица Кайро. „За миг беше възможно да си представя, че гледам как самата революция се развива в реално време. Все едно самата аз бях там… почти. Но, разбира се, не бях. Можех да видя какво показват камерите, само дето голяма част от важните неща оставаха невидими.“ В един момент, казва Лара, тя не знаела какво се случва по улиците на Кайро и изпитала огромно притеснение, че може би, без да го прави умишлено, заблуждава телевизионните зрители…
Виж, журналистът Аркадий Бабченко явно не е имал никакви притеснения, даже напротив, да инсценира собствената си смърт. „Подготовката трая дълго, един месец. Във въпросния ден дойде гримьор, тренирахме как да падна. Гримираха ме. Кръвта беше истинска (според „Асошиейтед прес“ кръвта е била свинска – б.а.). Всичко беше като истинско”. След това съпругата му, която била в течение на заверата, звъннала в полицията и „Спешна помощ“. „Дойде дежурен екип и лекари, положиха ме на носилка, свалиха ме в линейката. Легендата беше, че още съм жив. Отпътувахме, а после „умрях“. От „Спешна помощ“ съобщиха за кончината ми. После ме откараха в моргата. Докато не затвориха вратата, се правех на мъртъв.“ След като постоял в стаята на санитарите и гледал телевизионните новини с ужасяващите кадри след „разстрела“ му, Бабченко бил откаран на „безопасно място“.
Новината, разбира се, шокира света. От цял свят заваляха съболезнователни телеграми, в продължение на 24 часа политици и граждани изразяваха скръб и възмущение. И как иначе – убит е яростен критик на Владимир Путин, смел журналист, принуден да избяга в Украйна заради нещата, които пише срещу руския президент! Думите са като камшици, а в статиите си призовава мракобесната корпорация, в която се е превърнала властта в Кремъл, да бъде бутната „с огньове, с барикади, с палатки“. Пише с големи букви: „НЕ СИ ТРЪГВАЙТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ДОКАТО НЕ ПОСТИГНЕТЕ КАКВОТО ИСКАТЕ!“, и се увенчава с ореола на мъченик, дисидент и рицар на печалния образ: „Само ми оставете правото да говоря. Което е толкова безсмислено, колкото да лекуваш сифилис с валериан.“
Много тъжно наистина и светът с право скърби за този смел, непримирим човек, изгубил живота си едва на 41 години. Освен това светът е бесен на обичайния заподозрян, на гнусното джудже зад стените на Кремъл, чиито ръце са окървавени от труповете на ликвидираните несъгласни с неговия режим. Тресе се от гняв, поредното злодейство не му дава мира… до момента, в който не идва неочакваният обрат. Бабченко се появява ухилен на пресконференция, където се разбира, че убийството е инсценировка на украинските тайни служби (СБУ) с цел да бъдат осветлени поръчителите на замислен атентат срещу журналиста. Такава е версията за проведената операция, като вече има и арестуван украински гражданин, който бил нает от руските спецслужби да организира убийството. „Службата ни своевременно получи информация за подготовката на покушение срещу живота на Аркадий Бабченко“, обясни шефът на СБУ Василий Грицак, и по тази причина било взето решение „за реализиране на оперативна комбинация, благодарение на която успяхме да съберем неопровержими доказателства за терористичната дейност на руските спецслужби на територията на Украйна“.
Може и така да е, но след първата лъжа е много трудно да се повярва на тези „овчарчета“, нали? Правейки се на убит, Бабченко по същество направи огромна услуга тъкмо на омразния му Путин. „Киев може да е предотвратил убийство, но следващия път, когато критик на Кремъл бъде убит, първият въпрос ще е: действително ли е мъртъв?“, написа Шон Уокър във в. „Гардиън“. „Няма съмнение, че можем да очакваме „защитата на Бабченко” да бъде използвана като редовен отговор от Москва на съобщения или дори снимки за различни свързани с Русия зверства в идните години.“
И наистина, съвсем близко до ума е, че Кремъл се снабди с чудесно алиби, което му предоставя шанса да обяснява „зверства“ не само в идните години, но и със задна дата. По случая „Скрипал“, да речем, открай време се подвига въпросът дали отравянето на двойния агент и дъщеря му не е представлявало подобна „оперативна комбинация“ срещу Русия. Интересно е и съвпадението между инсценировката на убийството и току-що огласения анализ на международен екип от следователи за самолетната катастрофа над Източна Украйна през 2014 г. След внимателен анализ на видеозаписите, както бе съобщено, е било установено, че ракетата „Бук“, която свали самолета на малайзийските линии, изпълняващ полет MH17, е била докарана от базирана в Русия руска военна част – 53-а зенитна ракетна бригада край Курск. Показан беше и филм, проследяващ пътя на ракетата от Курск до Източна Украйна, но от руското министерство на отбраната моментално отрекоха дори очевидното (според следователите) изобличение.
Естествено, инсценировката с Бабченко дойде направо дюшеш на руснаците, колкото и украинският президент Петро Порошенко да хвали „блестящата операция“, а съветникът на вътрешното министерство Антон Герашченко да ни разяснява: „Дори Шерлок Холмс успешно е използвал метода на инсцениране на собствената си смърт, така че ефективно да разследва трудни и заплетени престъпления, колкото и болезнено да е било това за роднините му и за д-р Уотсън.” Украинците бяха изиграни или се самоизиграха, а резултатът от блестящия им ужким замисъл е повече от трагикомичен. Ако на Герашченко трябва на свой ред да се разяснява за какво става дума, можем да използваме стария виц:
– Сър, как разбрахте, че колата е открадната? – изумил се д-р Уотсън.
– Елементарно, Уотсън, няма я на паркинга! – отговорил Шерлок Холмс..
Елементарно, да, защото ако наистина сте мислили едно, се получи нещо друго, коренно различно и на всичкото отгоре във ваш ущърб. Малко нещо сте като Жика Лазич, който дал револвера на Момчилов, пък онзи го обърнал срещу него. Единственото неясно е дали и Бабченко не е участвал в двойнствена игра, но ефектът от оперативната комбинация определено навежда на тази мисъл. И тогава той наистина заслужава голяма държавна награда от Кремъл за нелепото зрелище, което устрои; по-важното – за обезпечаването на Русия с аргументи, че срещу нея се хвърлят недоказани обвинения. Най-лошото: че така наречените дисиденти, които скачат на режима, са циркаджии и плямпалници, чиято критическа поза не струва пет пари.
Някой да се съмнява в това? Нещо повече, чрез своя клоунски етюд Бабченко по същество се изгаври не само с живите, но и с мъртвите критици на режима, и това може би е неговият най-сериозен грях. С неприлично ухилената си поява на пресконференцията този журналист действително „умря“, всичко в него олекна и се разтвори в нищото. Пък нека да пише във Фейсбук, че ще живее дълго и щастливо и дори ще танцува на гроба на Путин – свършен е, той беше дотук…
Това е най-тъжното в цялата тази история, защото с лъжа не можеш да се бориш срещу лъжата. Пише го Солженицин в прочутото си есе „Жить не по лжи“ от 1974 г., когато му е отнето съветското гражданство, а не вярвам Бабченко да не е запомнил думите: „Днес ние знаем, че низостта на методите ражда низост на резултатите.. Лъжата, дори и да е покрила всичко, дори да е завладяла всичко, нека срещне нашия отпор в най-малкото: нека тя не владее чрез мен.“
Съвсем същото, впрочем, важи дори когато става дума единствено за суета, жажда за самоизтъкване, копнеж за слава. Или просто за глупост.
