Последните седмици донесоха чудесни новини за всички, които настояват на обратимостта на авторитарната политическа вълна от последните години. Възходът на нелибералната демокрация от доста време е обявен за новия знак на времето, поставящ край на наивната епоха на „края на историята“ и началото на „новото нормално“, с което трябва да свикваме да живеем. Убедеността в необратимостта на тази тенденция дори вече се приема като признак за интелектуален интегритет и зрялост. Тежки фрази в жанра „светът вече не е същият“ обикновено обвиват подобни монументални заключения. Актуалната вълна от ентусиазъм идва след свалянето от власт на Серж Саркисян в Армения и Наджиб Разак в Малайзия. Тези две събития вдигнаха на крака пророците на завръщането на демокрацията, те бързо наостриха перата и буквално за няколко дни заляха публичното пространство с прогнози за ново демократично начало. Както обаче все по-често се случва, диагнозата им предшества конкретните примери и анализ и предпочита да преформатира дълбоката амбивалентност в убедителна и настойчива теза.
Случилото се в Малайзия на последните парламентарни избори преди седмици наистина има историческо измерение. Свалянето от власт на непрестанно управлявалата след независимостта през 1957 година партия / коалиция със сигурност ще влезе в историята на страната и региона и най-малкото поставя под съмнение устойчивостта на някои от политическите системи в юго-източна Азия. Вълната срещу Разак обаче не може да бъде интерпретирана просто като системна про-демократична опозиция. По-скоро става въпрос за натрупване на недоволство от придобилата гигантски мащаби корупция, непрестанното увеличение на разходите за живот и разклащането на досегашния икономически модел на страната. След няколко опита на предходни избори, сложната печеливша коалиция начело с 92-годишния бивш премиер Махадир Мохамад успя да канализира тази вълна от недоволство и да свали своя бивш съпартиец. Общата политическа конструкция обаче съдържаше в себе си няколко основни, силно популистки позиции, които странно не правят особено впечатление на много коментатори. Ключово беше разделението „ние срещу тях“, което е класически популистки инструмент и което удобно подмина факта, че Мохамад е всъщност сред основните архитекти на системата, срещу която сега недоволстват гражданите. До тази теза бяха наредени недоволствата от материалното разделение в самото общество, които нарастват заедно с икономическия растеж на страната през последните десетилетия и обещанията за намаляване на цените на различни групи стоки. Нещо повече, новото правителство ще премахне въведения през 2015 година 6%-ен данък върху стоките и услугите, който трябваше да генерира около 20% от общите публични приходи и да бъде основа на модернизираната данъчна система. Други ключови обещания са нарастване на субсидиите за енергийно потребление и премахване на тол таксите по пътищата.
По подобен начин, оставката на Саркисян в Армения отприщи вълна от аналитичен ентусиазъм сред мнозина през последните седмици. Едва ли са много хората, на които ще им липсва неговата арогантност и обсебваща власт, която от дълго време пречи на страната да излезе от продължаващото пост-съветско безвремие. Впечатляващият успех на Никол Пашинян, който само в рамките на седмици от вдъхновител на протести стана премиер-министър също съдържа в себе си множество популистки импулси и позиции. Като започнем от опита му да бъде „истинския глас“ на хората чрез обиколките на страната по камуфлажна тениска, минем през над-партийния му език и завършим с диагнозите за нарастващото неравенство и отвличането на държавата от „тях“ за сметка на „нас“. Негов близък съпартиец наскоро заяви, че „секторни политики ще има едва когато решим фундаменталните проблеми“. Макар трудностите на страната да са наистина многобройни и дълбоки, подобна реторика ясно илюстрира популисткото изкушение в политическа система, в която вождовете са много по-важни от партийните черупки, с които се легитимират. Пашинян буквално започна да излъчва по „Фейсбук“ своето управленско ежедневие. На един запис той обикаля „коридорите на властта“, снимайки вътрешността на сградата на Министерски съвет. Друг клип е сниман на борда на правителствения самолет преди официалната делегация да излети за среща с руския президент. Малко преди да поеме властта, той разпалено обяви, че няма да прави нищо, без да се допитва до арменския народ.
И ако мнозина избират да си затворят очите пред популистките елементи в похода към властта на Пашинян и Мохамад, цялото внимание е сега обърнато към Италия, където „Движението пет звезди“ и „Северната лига“ започват да управляват. Дори най-щедрия анализ на предложената управленска програма не може да заобиколи нейния турбо популизъм. На практика тя събира в едно мащабното данъчно орязване на Севера и ангажимента за безусловен базов доход за най-бедните италианци на Юга, двоен ангажимент, отварящ дупка от поне 100 милиарда евро, за която в момента се мълчи. И тук позицията „ние срещу тях“ или народът срещу естаблишмента доминира, както и заплахите срещу останалите играчи в сложната институционална система на Италия да не тръгват срещу неговата воля. Лидерът на „Северната лига“, Матео Салвини, вече се провикна на висок глас: „Италианците преди всичко!“ и обяви своя поход срещу европейските институции. Популистката двойка обеща на своите избиратели предоговаряне на първичното право на ЕС и бе на ръба да поиска от ЕЦБ директно да отпише милиарди италиански дълг. Въобще, мащабът на популистката заявка на новото правителство е безпрецедентна, поне като политическа заявка. От тази гледна точка, вниманието към случващото се в Италия е основателно и има достатъчно аргументи. Любопитното е нейното преекспониране, превръщането й в „знак на времето“ в момент, в който и на други места различни популистки инструменти са на активно въоръжение.
Подобна селективност в назоваването на популистката реторика и поведение прави впечатление, макар да не изненадва. Единият популизъм е приет като необходимо зло в далеч по-важната ценност на демократизацията и може да бъде простен в контекста на историческото добро. Другият следва да бъде моментално отречен, защото се третира като подкопаващ установеното демократично статукво. Авторите на подобно разделение неусетно се включват в по-общи политически битки и очевидно нямат особен интерес да проследят внимателно и задълбочено реалните траектории на упражняването на властта от съответните правителства. Моралната оценка предхожда управленската реалност. Впечатляващо е каква енергия през последните години бе отделена на това усилие, както и включването на коментариата във все по-отчетливо оформените и все по-политически разделени общности. Далеч по-полезно обаче би било колективно да се задълбочат върху случващите се промени, които сякаш правят популисткия език и призив универсално и неотменимо условие за овладяване на политическите институции. Коментарната страст, често преминаваща в истерия, не просто излиза от своето надлежно място и роля, но и единствено усилва общата какафония и мисловен хаос, от които не можем да намерим изход.
