Колкото по-научна, толкова по-комична става тази стара интрига. Тези дни медии съобщиха, че е намерено лобното място на войводата Хаджи Димитър, тоест намерен бил най-после камъкът, под който е бил погребан войводата. Сега под този камък ще се търси костица (защото костите отдавна са извадени и пренесени в Сливен) и тази костица ще се сравнява генетично – с кого? – след като гробовете на всички членове на семейството на Хаджията са в неизвестност. Но това щяло да доведе поток от туристи в село Свежен в Средна гора, където е намерен камъкът. Аргументи, че това е лобното място на войводата има няколко – като се почне от спомен на един човек, чийто дядо говедар е хранил и поил ранения Хаджи Димитър и се стигне до одата на Ботев, тъй като наоколо имало нивя, в които жънели реколтата пеещи робини, а за близката гора се говорело, че е населявана от самодиви. По този повод ще се проведе и научно събитие, в което са ангажирани хора от великотърновския, благоевградския, а вече и софийския университет. Не е поканена само една страна, която знае най-много за Хаджи Димитър – сливенския исторически музей.
Докато разказвах тази заплетена история на един приятел, той възкликва: „То в България и да не умре човек!“ Повече от това е: То и ЗА България да не умре човек! Ще се опитам да предам кратко сюжета на тази вече по-възрастна от век манипулация.
Според официалната историография Хаджи Димитър е загинал в неравно сражение (около 35 четници срещу 700 души турска войска) на 18 юли 1868 г. на връх Бузлуджа. Вестник „Courier d’Orient” описва битката: “И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа… Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук.”
По подобен начин сражението е описано и в спомените на оцелелия в боя участник Христо Македонски: “ Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защищава, но падна убит„. Такава е версията и на Захари Стоянов. И на вестник „Дунав” от 8 март 1870 г.: „По заповед на казанлъшкия каймаканин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасър, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър, познат по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.” Спомените на свещеника, който редовно е правел парастас на двата гроба – на войводата и на четниците, се пазят в старозагорския архив. Но няколко години по-късно двата саркофага са взривени от иманяри, търсели са съкровище. При взрива костите се смесват и по-късно всички заедно са погребани под известния днес паметник на Бузлуджа. Може и да ни се иска смъртта на красивите да е по-красива, но тя е била такава.
Поезията и фолклорното съзнание обаче поправят тази грешка. Жив е той, жив е – сред загрижени самодиви в бяла премяна и тъжни песни на жътварки робини. Гениалният Ботев. Освен да загине, за героя е важно след това да е загадъчно жив, да обикаля Балкана, да се явява на нищо неподозиращи селяни, конят му да се мярка между дърветата, сабята му да блесва и да ослепява очите. Крали Марко, Вълчан войвода, цар Иван Шишман, Левски – всички те са заподозрени в живот след смъртта. Хаджи Димитър – също. В последните дни версията се оповестява по-енергично и по-гласовито, повод за това е наближаващата 150-годишнина от боя на Бузлуджа.
Накратко версията на село Свежен звучи така: след като е бил ранен на Бузлуджа, Хаджи Димитър бил пренесен с носилка на 30 км до връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където след месец умрял от раните си. Какво значение има дали войводата е издъхнал през юли или през август, на Бузлуджа или 30 км по на юг, ще кажете. Версията е конструирана около нещо по-важно – какво се е случвало през този един месец. Ето какво. През лятото на 1868 г. говедарчетата Паско и Христо от село Аджар /сега Свежен/ срещнали двама четника, които носели на носилка тежко ранен, зовели го Хаджи Димитър. Говедарите дали храна на тримата, след което съобщили на първенците в селото. Те от своя страна наредили на селяните да хранят ранения и двамата му другари. Цял месец хората от Аджар и съседното Мраченик носели храна на тримата, никой не продумал, никой не занесъл на турците. Налага се да напомним, че това се случва във време, когато за издаването на четник се плаща награда. Предател в Аджар обаче не се намерил, нито в Мраченик. Дотук с героичния стил, версията продължава в готически. Една сутрин говедарите намерили войводата мъртъв. Кожата на ръцете му била одрана, за да не личат татуираните инициали. Трупът бил допълнително обезобразен, за да не се познае дали е тяло на християнин или мюсюлманин. Другарите на Хаджията били изчезнали. Защо не са почакали ятаците си? Защо не са погребали своя войвода, а са го драли и рязали, преданието не обяснява. Впрочем обяснява: направили го, за да предпазят селото, в случай че турците намерят трупа. Турците е нямало да намерят трупа, ако е бил погребан, но това е друга тема. Засега всичко трябва да е като в народна песен – селото не предава ранения, макар това да застрашава живота им, другарите на ранения опазват селото, макар това да им струва да обезобразят мъртвия си войвода. А то прилича на народна песен, защото е точно такова.
Хайде да се опитаме да си представим село Аджар в лето 1868-мо. Хората там не биха могли да знаят много за Хаджи Димитър. Не е имало новини по онова време, не е съобщено в праймтайм, че четата е преминала Дунав и се движи от бой на бой по билото на Стара планина. Името Хаджи Димитър не би могло да говори нищо на разположеното по средата на нищото село Аджар. Да не говорим, че в четата е имало още един Хаджи Димитър – с фамилия Хаджиатанасов, от Тулча, с неизвестна съдба след сражението на Бузлуджа .
Дванайсет години по-късно обаче, две години след Освобождението, името Хаджи Димитър вече значи много. Тогава за първи път, на 11 ноември 1880 година, в. „Марица” оповестява тази версия, съобщавайки, че костите на войводата са пренесени от планинския гроб в селото, опелото извършил митрополит Гервасий. Новината стига до майката на Хаджи Димитър. Баба Маринка тръгва към Аджар да прибере костните останки на сина си. Снегът я спрял в село Домлян. За костите отива неин пълномощник. Когато ги видяла, тя…
Тук версията се разклонява на две. Според свеженци баба Маринка погледнала черепа и казала, че да, това е нейният син, познала го по липсващия зъб. Кой е бил свидетел на тази страшна среща, не се казва. В Сливен обаче има друга версия и нейният носител е известен – не само по име, но и със славата си на производител на оръжие, Асен Макасчиев. Неговият баща Георги, който бил близък до семейството на войводата, разказвал точно обратното. Като дете Хаджи Димитър загубил зъб при сбиване за едно куче с по-голямо момче. Точно защото в черепа не липсвал този зъб, баба Маринка казала, че това не е синът й, но все ще е някой четник, затова донесла останките в Сливен и ги погребала в църквата „Св. Никола”. Знак не бил поставен. Години по-късно, когато баба Маринка вече не била жива и в Сливен пристига като митрополит същият оня Гервасий, бил поставен надгробен паметник с името на Хаджията. Майката обаче вярвала, че синът й е загинал на Бузлуджа, затова през 1884 и 1885 година посещава тържествата на върха и слуша речите, в които се говори как на това място е оставил костите си Хаджи Димитър.
През 1935 г. в Сливен се открива паметник на войводата. По настояване и на Сливен, и на Свежен, БАН дава мнението си за спора. Комисия, начело с акад. Никола Начов се произнася: „Академията няма основание да подкрепи мнението, че раненият на Бузлуджа е бил носен 30 км до Кадрафил, където починал.” С огромно съжаление сливенци не поставят пренесените останки в костницата на паметника. Още веднъж, през 1954 г., когато се подготвя за паметник къщата на войводата, сливенци молят БАН да преразгледа въпроса. Академията отново отговаря: костите в Сливен не са на Хаджи Димитър, уместно е да бъдат погребани в двора на къщата като останки на неизвестен четник. Така и става. Години по-късно, при реконструкция на музея костите са извадени и сега се съхраняват в Регионалния исторически музей.
До известно време привържениците на свеженската версия твърдяха, че това са костите на Хаджи Димитър. През 2016 г. в Сливен пристигна най-опитният български антрополог чл. кор.проф. д-р Йордан Йорданов. Ето извадка от неговия констативен протокол: „Костите са на индивид от мъжки пол, възрастта е в интервала 18-20-22 г. Ръстът, изчислен по формулата на Тротер-Глезер е 173,5 см. Висок, но не набит и не мускулест.“ Това поне в Сливен е добре известно – когато го прострелват, Хаджи Димитър е на 28 години, нисък и набит мъж. Ето как го описва съгражданина му Панайот Хитов в дневника си: „на бой нисък, разтъртен.“
Тези неща на т.н. научно събитие, което предстои, няма да се чуят, защото – повтарям – сливенският музей не е получил покана за участие. Връщам се към оня разговор, в който приятел ме попита: „И защо е всичко това, кому е нужно това ровене в кости, положени за България?“ Нужно е на онези, които по думите на проф. Николай Генчев, се опитват да влязат в историята (разбирай да им се чуе името) през гробищата.
А костите в сливенския музей, препогребвани няколко пъти, сега са в сандъче. Не се знае чии са. Най-вероятно на четник, загинал в сражението на Бузлуджа. Вместо да се търси чии са тези кости и да намерят те покой най-после в земята, историци събират от десет дола вода, за да търсят костица под някакъв камък и да докажат, че тя е на Хаджи Димитър. Ще попитате: защо просто не вземат генетичен материал от костите в сандъчето на сливенския музей, нали те са били погребани под оня камък? Ето защо: След като антропологията се произнесе, че това не са костите на войводата, някой съчини конспирацията, че костите са подменени.
А слънцето спряно сърдито пече.
