Ако вярваме на Оруел, че всеки анекдот е една малка революция, то значи скоро станах свидетел на три.
Първата: Българската телеграфна агенция съобщава с дълбока печал, че след продължително боледуване и без да дойде в съзнание, лидерът на ГЕРБ и министър-председател на Република България Бойко Борисов възобнови изпълнението на задълженията си и се яви на парламентарен контрол.
Втората: Иванов е на смъртното си ложе. Опечалените роднини го питат за последното му желание. „Искам да стана член на ГЕРБ“, едва промълвява тежко болният. „Но защо точно на ГЕРБ?“, питат потресени близките му. „За да съм спокоен, че си е отишъл поне един от тях.“
Третата: Чужденец пристига в отдалечено село. Навсякъде е пусто, но наближавайки центъра, той усеща противна миризма. На централния площад се натъква на огромна тълпа от хора, киснещи мълчаливо в помия, която стига до брадичките им. Неочаквано той също пропада вътре. Започва да размахва ръце и да крещи ужасено: „Отврат! Не мога да понасям това! Как можете просто да търпите и да не правите нищо?!“ Всички наоколо го скастрят: „Млъкни бе, образуваш вълни!“
Дочух вицовете по време на едно младежко събиране вкъщи и това, което най-много ме изуми, е, че всичките бяха от времената на социализма. До този момент актуалното им префасониране не ми беше известно, нито допусках, че усещането за соц може да е толкова осезаемо за хора на по 18–19 години. Дали изобщо са чували за неадекватния Брежнев, доколкото първият виц навремето беше тъкмо за Леонид Илич? Ами за прочутия Рабинович – евреинът-герой на множество съветски анекдоти, включително на втория, за Иванов? И друго интересно: знаят ли въобще, че дисидентът, в чийто образ днес се подвизава чужденецът, пристига в онова отдалечено село не воден от някакъв авантюристичен интерес, а всъщност е изпратен на заточение?
Така или иначе, макар да съм далеч от генерални обобщения, соцът е разпознат безпогрешно. И е изключително любопитно дали той се е завърнал, или просто никога не си е тръгвал. Сам по себе си обаче фактът е налице: след вицовете за Чък Норис, които бяха пригодени за Борисов в зората на неговия политически възход, имаше известен вакуум, почти пълно изчезване на устната хумористична култура, докато към днешна дата очевидно се претоплят анекдоти, които са напълно лишени от ласкаво отношение към текущото управление и неговия патрон. До такава степен иронично и неприемащо всекидневно извиращия абсурд отношение, че позволява от трите „малки революции“, чийто тътен достигна слуха ми случайно, да се сглоби цял един разказ:
На върха на държавата цари пълна неадекватност. Човекът, който държи кормилото й, управлява, „без да дойде в съзнание“. В същото време всяка област на обществения живот е доминирана от една-единствена партия – неговата, която изглежда непобутваема. Афишираната стабилност е по същество застой, миризлива тиня, в която гражданите са потънали до брадичките си. Но никой не смее да мръдне, камо ли да протестира, да не би резултатът да е по-лош от онова, което вече преживяват. Затова в селото трябва да дойде някой отвън, чужденец – дисидентство тук е невъзможно, критичните гласове са или купени, или завряни в миша дупка, а на т.нар. опозиция селяните са сърбали неведнъж вкисналата супица и тя е съвсем същата стока. Няма измъкване от това вонящо тресавище, няма…
Но ето че насред него все пак смехът се е завърнал триумфално. При това е изчезнал вече лукът, който плаче, докато Бойко Борисов го реже, изпарил се е и Супермен, който носи пижама с лика на Бойко Борисов. Плондирът се е спихнал необратимо, а младите, които не са и чували заканата на Тодор Живков да направим коренен преврат, „на 360 градуса“, са усетили пълното завъртане на нещото, което нарекохме преход, до изходната му точка. Усетили са и онова, което бившият Първи разправяше, когато родителите им (а дали не още бабите и дядовците им?) са били на тяхната възраст: „Доскоро се намирахме на ръба на една бездънна пропаст. Вече направихме съдбоносна крачка напред!“. Никакви листа от рози, посипани по масата на европейските лидери в чест на българското упражнение по председателстване, не са били в състояние да притъпят обонянието им – смрадта на застоя, скъпоструващ отгоре на всичко, се носи свободно във въздуха.
Дори да става дума единствено за просветено малцинство, настоящото управление явно има защо да се притеснява. Първо, говорим за хора на по 18-19 години, които вече имат правото да гласуват, четат много, знаят няколко езика, информират се не от медиите на Пеевски и могат да хванат спатиите на всички провинциални хитрини и селски трикове на родната върхушка. И второ, за разлика от онова време, така дразнещият се от карикатуристите Бойко Борисов, отдавна бесен, че го рисуват дебел, няма как силово да овладее устната смехова култура. Няма как да екзекутира като Каракала хиляди жители на Александрия заради шегите, които си правели с извършеното от него братоубийство, нито как като Август да заточи последователите на Овидий заради сатиричните им попадения срещу властта. Не може дори да се позове на официалния член 58, параграф 10 от Наказателния кодекс, благодарение на който през 1933 г. в Съветския съюз разказвачите били изпращани в ГУЛАГ за антисъветска пропаганда.
Поне тази свобода сега имаме и дори беше учудващо къде тогава изчезнаха хубавите анекдоти за властта. Но обстоятелството, че са започнали да се завръщат, е обнадеждаващ симптом, макар да не съм напълно сигурна, че вицовете от едно време предвещаваха трагикомичния залез на един не по-малко трагикомичен режим. Във всеки случай те безспорно бяха форма на съпротива срещу безумията, провалите и неговите престъпления, а днешното им претоплянето и актуализиране е ярко свидетелство за тяхната издръжливост. Което, от една страна, е чудесна новина, само че от друга е плашеща – оказва се, че не толкова те, колкото явлението, което осмиват, е също издръжливо, не се дава, не се пуска от корен. С други думи, стремежът да овладееш държавата и еднолично да я командориш, озовавайки се на върха й без нуждите знания и капацитет за това, е претоплил и актуализирал някогашния властови модел много преди някогашните вицове да бъдат рециклирани за нов живот. Те идват постфактум, със закъснение, дори голямо закъснение, но все пак идват и „образуват вълни“…
Е, може и да съм като онзи оптимист, който вървял през гробищата, гледал усмихнато кръстовете и си мислел: „Колко много плюсове!“, понеже три смешки, разказани от младежи, едва ли предполагат чак такъв оптимизъм. И все пак, съгласна съм с Алек Бийм, кореспондент в Ленинград на малък провинциален американски вестник по Сталиново време, който написал: „Вицовете обединяват хората в тяхната неприязън към пустословието и фалша на пропагандната машина на властта, изваждат ги от летаргията, правят ги отново живи.“ А от доста време нямате ли чувството, че дишаме, ходим, работим, ядем, спим, събуждаме се, изобщо правим всичко като живи хора, но като че ли не сме точно живи? Когато властта взима абсурдни решения, засягащи не само нашия живот, но и този на децата и на внуците ни, колцина от нас наистина са нарушили удобното си плацикане сред помията и са преодолели страха си да не я размърдат, че да не вземе да стане още по-зле? А искате ли да ви кажа, че от всичките младежи, които вкъщи си разказваха смешки за новия Живков-Брежнев, нито един няма да остане да следва в България, че те вкупом ще изрецитират „Прости, мъртвило, роден край, прости!“ и ще си бият камшика?
Уви, скоро ще изпратим тези малки революции навън, нищо че на матурата писаха върху „Вяра“ на Вапцаров и повечето имат шестици. Зарекла съм се обаче, че когато се обаждат и питат как е хавата, върви ли държавата, винаги да им отвръщам с някой анекдот, който бързо да разсейва носталгията им по родината. Вече имам и фаворит, който първо се разказвал след Октомврийската революция – за Моше, който седял в Кремъл на върха на камбанарията и чакал да бие камбаната за избухването на световната революция. Ще го префасонирам така:
– Как е, как е? – питат децата.
– Справяме се прекрасно, всички седим в тресавището и се радваме на стабилност. А Иванов вече е в ГЕРБ и чака да бие камбаната, когато държавата се оправи и започне бурен възход – отговарям им аз.
– Ау, много скучна работа има този Иванов, да чака да бие камбаната!
– Скучна, ама е за цял живот…
