Въпросът на кого показа среден пръст Роби Уилямс продължава да занимава целия свят, засенчвайки извечния спор колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Неприличният жест при откриването на Световното първенство по футбол в Русия не само измести фокуса на събитието, но дори се наложи американският медиен гигант FOX… да се извинява на зрителите си.
След като британският певец отнесе критики, че е „продал душата си на диктатора“ в момент на тежка конфронтация между Запада и Русия, все пак защитниците на евроатлантизма не паднаха по гръб. Според тях Роби бил помолен да не изпълнява парчето си „Купонясвай като руснак“, което осмива новобогаташките изхвърляния на руските олигарси и преди години предизвика призиви за забрана да пее в страната. Съвършено ясно е обаче, че подобни припомняния никак не се връзват с факта, че този скандал не попречи на Уилямс да пее на 25-годишнината на руския мобилен оператор MegaFon, управляван от Алишер Усманов, който е собственик и на английския клуб „Арсенал“. Нито пък се връзва със собствените му признания колко се радва отново да се завърне в Русия и да е в центъра на церемонията заедно с руското сопрано Аида Гарифулина. А за да не остане никакво съмнение за кого е бил предназначен „поздравът“, той размаха среден пръст веднага щом изпя But I did it for free („Направих го безплатно“) – нещо като отговор на туитовете, че „има много начини да се изкарват пари“, но да слугуваш на Путин не е сред тях.
Твърде съмнително е, че наистина го е направил безплатно, само че свободата не беше ли сред най-висшите ценности на западните общества? Като свободен човек, още повече артист, Роби Уилямс има правото на избор, има и правото да защитава своя избор, независимо дали този избор ще предизвика аплодисменти или възмущение. Сега обаче, съдейки по апелите оттук нататък да бъде бойкотиран и „все по-рядко да му се случва да го показват по телевизията в цивилизования свят“, излиза, че подобно право му е отказано. Също като Роджър Уотърс, който първо беше герой в очите на нашите протестиращи от 2013 г., когато на концерта му изгря думата „Оставка“, а сетне бе обявен за предател само защото си позволи да говори срещу настръхването против Русия, и Уилямс вече е задраскан от списъка с кумирите. И той е един вид продажник, изневерил на светлата евроатлантическа кауза, подкрепяйки „сатрапа от Кремъл“.
Да, може и така да е, но също толкова възможно е да става дума просто за инат да не се подчиняваш на официалния мейнстрийм. Да не се съобразяваш с размахания от върха на държавата показалец, указващ вярната посока. Или, по-точно, единствената правилна посока, в която повелителите на абсолютната истина са ти наложили никога да не изпитваш съмнения. При това схемата е удивително елементарна: в конкретния случай, разбира се, Путин е злодей и предводител на силите на мрака, което изрично те задължава да се бориш срещу него. И, естествено, всякакво отстъпление от това върховно повеление задължително ще бъде санкционирано и най-малкото ще коства репутацията ти. Сори, но различно мнение не се приема, а позволиш ли си го, неминуемо ще последва наказание!
Далеч съм от мисълта, че не е проблематично да даваш рамо тъкмо на Путин, но свободата да изразяваш симпатии – дори те да са глупави, необмислени, недостатъчно информирани, не може да ти бъде отнета. Ако пък може, значи сме изправени пред много по-тежък проблем, който прави на пух и прах претенциите за демократичност и ги свежда до очевиден фалш и трагикомично лицемерие. А с какво тогава така нареченият демократичен свят е по-добър от путинизирана Русия, където никой не смее да гъкне срещу правата линия? И защо наистина да не му покажеш среден пръст именно заради това, че по същество върши същото, в което обвинява Путин, срутвайки със собствените си ръце най-важната разделителна линия между тези два свята – свободата и нейната защита?
Духът на маккартизма, както се вижда, е все още жив, което прави казуса с Уилямс особено неприятен. Вярно, този дух не се е разгърнал в мащабите от края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, когато в Америка започва яростна кампания за охулване на нарочените, че са с леви убеждения, но първите стъпки са налице. Във всеки случай самият опит да се попречи на Роби Уилямс да пее в Москва силно напомня за случилото се с „неблагонадеждните сценаристи“ от Холивуд, които се противопоставят на засилващата се антикомунистическа и антируска истерия в САЩ. Прочутата „холивудска десетка“, попаднала в черния списък на влиятелния сенатор Джоузеф Маккарти, се превръща в най-големия обществен враг. И въпреки че тези хора не са никакви комунисти, нито агенти на Кремъл, а единствено отказват да изневерят на свобомислието си, на тях е забранено да работят, някои влизат и в затвора. Сред тях е и Долтън Тръмбо, за когото писах преди време – човек, успял да преодолее цялото това безумие, пласирайки сценариите си под чужди имена. За разлика от тези, които се пречупват и си „признават“, само и само да продължат да работят, макар и в услуга на новата конюнктурна нагласа, той предпочита да не развява бялото знаме, понеже не желае да се самопрезре.
Точно по това време в другия лагер Сталин, който се смята за човек на изкуството, поддържа кореспонденция с много руски писатели, драматурзи, поети, художници, казва им какво да пишат или рисуват. В едно свое интервю пред британския журналист Бен Луис известният карикатурист Борис Ефимов разказва как при него отишъл министърът на културата Андрей Жданов и му свел заповедта на вожда „да се преборим със създалото се положение със смях.“ Поръчал му и карикатура според указанията на самия Сталин. „Трябваше да покажа по хумористичен начин, че така наречената „руска заплаха“, която президентът Айзенхауер подозира, в действително не съществува. Нарисувах как Айзенхауер настъпва на танк заедно с армията си в Арктика. Нарисувах и едно ескимоско иглу, а до него – ескимос, който наблюдава невярващо тази американска демонстрация на сила. До Айзенхауер сложих обикновен американец, който го пита какво става, а президентът отговаря: „Не виждате ли, че дори тук има заплаха за американската свобода?“.“
Няма да се учудя, ако и Путин се забавлява по същия начин на днешната истерия, защото тя всъщност работи за него. Легитимира го като по-важен фактор на световната сцена, отколкото беше и е, и го снабдява с аргументи срещу критиките за натиск и гонения спрямо несъгласните с режима. Какво ще му говорят, че мачка дисидентите, щом като в толкова демократичните и либерални западни общества се отправят призиви за остракирането на Роби? И кое, драги ми смехурковци, ви дава правото да се обявявате за лидери на свободния свят, когато налагате забрани на един свободен артист да пее в Москва?
Колкото и да е неприятно да го признаем, Путин има всички основания да зададе тези въпроси, а те съответно му позволяват „да се пребори със създалото се положение със смях“. Така че кризата със средния пръст започна доста по-рано от самото му показване – в момента, в който неприемащите различно мнение решиха да се наложат със заплахи. А това още повече ядосва свободния човек, отказващ да мисли в зададените му рамки, действа му като червено на бик. Защото нито новите болшевики, нито новите маккартисти – без значение в каква кауза ще се преоблекат, са в състояние да му натрапят избор, който не е неговият. А опитите да го направят, без съмнение са по-неприлични от неприличния му жест с пръста.
Та в този ред на мисли няма да е зле да го даваме по-кротко с възмущението, още повече с раздаването на присъди като „предател“ и прочие. С тях не само не доказваме, че сме от „добрите“, ами даже напротив. Все пак последното нещо, от което се нуждае защитата на евроатлантизма, е бълването на клишета със злобно съскане и люти заклинания. И не, няма как да е добро това, което се налага със сила и закани за отмъщение.
