Напоследък все повече и по-убедено си мисля, че неуките хора с добри намерения са свършили много повече поразии от учените глави с лоши намерения. Върнах се отново към това лично прозрение, след като отново и за кой ли път медии, политици и експерти се закахъриха за намаляващото число на българите, останали в границите на родното землище. Даже отново се сетиха за „осеммилиония българин“, когото чевръста журналистка умно попита в национален ефир: „Повече справедливост ли имаше преди 1989 година?“. Дето се казва: „Жива да не бях!“. Как не се бях сетил, че точно демократичните промени изядоха този така ценен български милион или го разпиляха по света да ходи и да се скита „немил, клет, недраг“.
Така или иначе, медии, политици и експерти пак зададоха вкупом драматичния въпрос „Какво да се прави?“ И заваляха отговори, идеи и предложения.
Тази история с демографските аргументи, използвани на едро и националната гордост (когато хората се множат) или страх (когато числото им намалява) не е от вчера. През далечната 1871 година във вестник „Македония“ (Я, какво политически некоректно име на български вестник!) дядо Петко Славейков убедено пише: „Ний, българите, които са казваме народ от 6 000 000 жители…“ и така нататък. Само година по-късно пак той загрижено отбелязва по страниците на същия вестник: „ … защото представителите на 5 000 000 народ не излязоха наяве да турят край на тяхното диктаторство“. Е, дето се казва, в историята ни един милион българи са изчезвали и в рамките на една календарна година, щом с тях се е захващала българската журналистика! Работата, обаче е друга. Става ясно, че преди век и половина почти два милиона по-малко сънародници са били много по-оптимистично гледащи в бъдещето, отколкото днешните им по-многобройни наследници. Усещате ли разликата? Ония гордо пишат: „Ние сме 5 000 000!“. Ние горко ридаем: „Останахме само 7 000 000!“.
Продължавам да се чудя откъде-накъде числото на хората, определящи се като българи, трябва да бъде повод за национална гордост или песимизъм. Най-вероятно подобно мислене е архаично наследство от времената, в които битките са се решавали от по-голямата численост на армиите. И не знам повод за гордост ли е, че в Първата световна война влизаме с армия от 800 000 човека?! Защото всички знаем как излизаме…
Има и нещо друго. Кривата на демографския ръст или спад винаги са се определяли от решаващото място на селското население в общата структура на населението. Но както пише големия френски историк Фернан Бродел в „Игрите на размяната“: „Големият му брой е винаги симптом на ниска производителност.“ Напълно естествено е низходящата крива на населението у нас да е свързана и с изчезването на селата. С едно голямо и важно уточнение, което или коварно се премълчава или наивно не се познава. Смъртната присъда на българското село бе подписана от колективизацията и комунистическите ТКЗС-та. Високата производителност на машинната обработка в съчетание с унищожаването на личната и семейна собственост върху земята бе истинската причина за обезлюдяването и изчезването на българското село. Това е и отговор на въпроса защо във високоразвити държави като Франция, Германия, Австрия, Словения, Полша и др. и днес има хиляди красиви и уредени села с висок стандарт на живот, а у нас има призрачни махали и празни къщи.
Друго демографско плашило е емиграцията. Ще започна малко отдалеч, но в Националния морски музей на Англия се съхранява една картина, наречена „Емоцията на раздялата“. Хора изпращат роднините си към Новия свят отвъд океана. Тъжни лица, тъжна картина. Историята безстрастно припомня, че в рамките на столетие през XIX в. почти 23 милиона напускат островна Британия. Там е работата, че последствието от тази някогашна тъга е днешната англоезичната глобална доминация. Накратко, неемоционално казано. Просто трябва да припомним, че светът не върви напред, движен от спокойни и доволни люде, седнали на салатка и ракийка. Ако се върнем към нашите си домоседнали демографски терзания, свързани с българската емиграция, тръгнала по широкия свят, то нека цитираме едно от изследванията, посветено на историята на търговията и пазарите: „Обширното пространство си остава неизменният знак на богатството и успеха.“ Някой ден (но не сега) ще станат ясни ролята, значението и приноса на тези българи, познали обширните пространства на света за богатството и успеха на онези българи, които още не са родени.
И на последно място (но не по важност) бърза справка в Евростат показва, че по численост на населението България далеч не е сред малките членове на Европейския съюз – след нас са държави като Дания, Хърватия, Словакия, Словения, Ирландия и др., които не са се затръшкали от страх пред бъдещето. Дори напротив. Високият стандарт, високото качество на живот, високата производителност на труда не са функция на високата численост на населението. Дори напротив. Още китайският философ Лао Дзъ пише преди две хилядолетия, че е досадно нещо да чистиш дребна риба и да управляваш многоброен народ. И допълва: „Държавата по-добре да бъде малка. Населението оредяло…“. Да не повярваш! Китайската мечта е българската действителност.
Смисълът на всичко казано дотук бе в надеждата политици, държавници, инициативни комитети, патриоти и патриотки да не предприемат никакви действия, родолюбиви инициативи и стратегии за повишаването на раждаемостта и демографския ръст на населението у нас. Да припомним блестящата мисъл на Хенри Торо, че единствената подкрепа, която правителство може да окаже на някое начинание, се изразява в пъргавината, с която то (правителството) се отмества от пътя му. Оставете демографската перспектива на мъдрия ход на историята и не и се пречкайте с добри намерения. Помнете колективизацията и прочетете отново първото изречение…
