„А сега… нещо различно!”, обявява сериозен дикторски глас. Тери Гилиъм, облечен в рицарски доспехи, излиза на сцената с гумено патенце. В това време телевизионен говорител в черен костюм чете със смразяващ тон катастрофални новини от студио, разположено на плажа. Появява се Мъж, който дава съвети. Първият съвет е как да се предпазим от Мъж, който ни замерва с плодове. Минава крал Артур и казва: „Моля ви, това трябва да е радостно събитие. Да не се караме кой кого е убил!“…
Всички тези абсурди започват да се случват наяве. Годината е 1969-а, а причината – петима английски комици и американски аниматор се събират, за да направят шоу по Би Би Си. По-късно един от тях – Греъм Чапман, си спомня: „Наложеният модел налагаше най-смешното да дойде на финала. Но ние не искахме да е така. Искахме зрителите да свикнат, че ще е нелепо смешно през цялото време.”
И зрителите наистина свикват. Формулата на успеха се състои в тоталния абсурд на ситуациите и в липсата на какъвто и да е логичен край в скечовете, обединени под шапката на… „Летящият цирк на Монти Пайтън“, дами и господа!“ Само дето шоуто приключва в далечната 1974-а, но за сметка на това „летящият цирк” продължава да е нарицателно за доведен до крайност абсурд. В едно свое предаване друга легендарна фигура на Би Би Си – Джеръми Паксман, дори го лансира като определение за ситуации, които не се нуждаят от коментар, защото сами по себе си изглеждат като автопародиен скеч.
Когато питат Тери Гилиъм от легендарната група как им хрумват сюжетите, Гилиъм отговаря, че най-често се вдъхновяват от вестниците и телевизионните реклами. Образът на рицаря с патето, например, е плод на компилация между задълбочена историческа статия за средновековните рицарски турнири и дописка за ръста в производството на гумени играчки в Тайланд. Скечът, благодарение на който се ражда понятието за досадно съобщение, задръстващо електронната поща – спам, пък пародира натрапчива реклама на консервираната кълцана шунка Spam, подобна на нашето „Русенско варено“. „Най-често обаче – казва друг член на екипа, Майкъл Палин, – животът е по-абсурден от въображението.“ По този повод Палин съветва да не правим нищо повече от това „просто да си отваряме очите за нелепото“.
Самият той си ги отваря широко и тръгва да обикаля света. През 2007 г. минава и през България, пропътувайки разстоянието от Лондон до Истанбул заради документалния си филм за Би Би Си „Нова Европа“. Кадрите, заснети у нас, траят не повече от десет минути, но показват достатъчно автентична българска нелепост. Изрусен мъж с ярко червило – „костинбродският славей“ Азис. Раздрънкана каруца, теглена от кльощаво конче, което търпи свирепи удари с тояга по гърба. Изтърбушени панелни блокове с мърляво пране. През бездната на липсващите прозорци се лее чалга, докато полуголи деца и хиеноподобни кучета се въргалят из гигантското сметище на „Столипиново“. Накрая Палин намигва и прошепва развеселено: „Да се махаме оттук!“…
„Циркът свърши, хайде да си ходим!“, провиква се и друг човек с усет към нелепото, когато през 2004 г. Софийският районен съд гледа дело срещу него и му дава условна присъда. Убеден в хепиенда на всеки скеч, в който го вкарват, той отдавна е наясно, че властта е просто статист, а полицаите, магистратите, министрите, премиерите и т.н. служат единствено за декорация. Освен това, може би тъкмо по съвета на Палин, широко си е отворил очите – толкова широко, че даже му излиза и такъв прякор. Но далеч по-важното е, че това му позволява не само да забелязва абсурдите, а да се възползва от тях и да им се подиграва. Както, впрочем, прави и в момента:
Рано сутринта в четвъртък цял Бургас е блокиран от жандармеристи и антимафиоти за целите на специализирана акция срещу неговата група. Арестувани са 19 мъже заради разпространение на дрога, рекет, телесни повреди, изнудване. Самият Очите обаче не е в морския град, а е на почивка. „С любим човек“, уточняват вестниците, като според някои той спокойно разпуска в петзвезден хотел в Солун. Въпреки това, Очите първо е обявен за национално, а сетне и за международно издирване, но още по-забавното е, че разследващите хем са били наясно с намерението му да напусне България, хем решили да не променят датата на акцията, за да не изтече информация. „Колегите предпочетоха да приведат действията, както бяха планирани, защото това, което направиха, е въпрос на сложна организация”, разяснява на публиката заместникът на главния прокурор Иван Гешев. А ето и най-смешното: отново според обясненията на Гешев бандата на Очите била следена от началото на 2016 г., но понеже „групата е с мащабна организация“, това правело „доказването на престъпната ѝ дейност трудно“…
Разбира се, щом Майкъл Палин е минал през България почти транзитно, е много вероятно да не е чул нищичко за Очите. Което е груба грешка, защото животът на Димитър Желязков, каквото е истинското му име, е сюжет за пълнометражен филм тъкмо в стилистиката на „питоните“. Родом от Несебър и единствен син на майка си Станка, която цял живот бъхти като таксиметров шофьор в курорта „Слънчев бряг“, той е първият, който с гордост се признава за шеф на организирана престъпна група за разпространение на наркотици. Очите – една от най-големите фигури в подземния свят на България, наричан още „несебърският Ал Капоне“, наистина се гордее с постиженията си и няма никакво намерение да ги крие. Отгоре на всичко за тях са изписани хиляди страници, в които криминалната му кариера е проследена изключително детайлно:
Започва с въоръжен грабеж, когато е едва на 23 години. През 90-те работи като охранител от силовата групировка ВИС2, но захваща и собствен бизнес. Така например през 1997 г. името на Желязков се споменава във връзка с атентат срещу кмета на Несебър Живко Георгиев, следствен е и за отвличане и побой. Четири години по-късно, през януари 2001 г., е арестуван и след взрив пред бар в Бургас. Все отървава кожата обаче, а на 9 ноември 2011 г. буквално се разминава на косъм от смъртта. Тогава адска експлозия разтърсва улица „Отец Паисий“ в Несебър и взривът разкъсва тялото на съпругата му Тинка. На място умират нейният брат Славчо Дерелиев, по прякор Рамирес, и бодигардът на Очите Николай Бъчваров-Бъчи. „Атентатът е поръчан от столичния отговорник за наркотиците в СИК Евгени Стефанов-Женята, който няколко години по-късно бе разстрелян пред софийски фитнесклуб. Според запознати след него суеверният Митьо си вързал червен конец на ръката за предпазване от врагове и ходел по църкви да се моли“, пише тогава „Стандарт“.
Вярно, конецът невинаги помага. Очите е арестуван няколко пъти и дори лежи в затвора. През 2012 г. той излиза на свобода след излежаване на 4 години и 10 месеца, които иначе прекарва с чести почивки и отпуски за добро поведение. Междувременно е задържан за побой, но мярката се променя няколко пъти – от постоянен арест през домашен арест до гаранция от… 2000 лв. „Синът ми има обществена пералня в Несебър. Пералнята работи целогодишно“, обяснява майката Станка. „Лятото работят на три смени, имат много работа. Зимата – на една смяна, също имат много работа и с това се издържаме. И аз пенсия получавам.“
Е, семейството на Очите все пак свързва двата края, но на 8 юни 2016 г. червеният конец внезапно се скъсва. При спор за паркомясто (по тогавашния главния секретар на МВР) Очите влиза в махленска свада (по премиера Борисов) в „Слънчев бряг“. Ранен е тежко с 5 куршума, въпреки че носи бронежилетка. На място пристига министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова, която пропуска важна среща в Брюксел, за да съобщи: „Скандалът е битов, спонтанно възникнал, за него не е имало подготовка. 30-те хора на Димитър Желязков-Митьо Очите не са били въоръжени, няма и данни за политически чадър.“ Очевидци обаче разказват, че армията на Митьо влязла въоръжена до зъби в истински военен сблъсък с войските на Божидар Кузманов- Козела. Подробностите са описани в поне 50 интернет сайта само час след битката, а в това време за живота на Очите започва да се бори кажи-речи цялата държава…
О, да, без капка преувеличение!
След престрелката Очите по спешност е приет в МБАЛ-Бургас, състоянието му е критично. „Един от куршумите е заседнал в гръдния кош, но отстраняването е рисковано“, съобщава лично изпълнителният директор на болницата. На следващата сутрин отново той ни осведомява, че цяла нощ за живота на Митьо се борят съдови и коремни хирурзи, ортопеди и уролози. „Те са го оперирали 8 часа, като непрекъснато са провеждали консултации с експерти от ВМА.“ На специална пресконференция ръководството на МБАЛ-Бургас предоставя подробна сводка за състоянието на Очите, в пресконференцията участват и медици от интензивните екипи, които обясняват кои части от тялото му са засегнати. Така цялата българска общественост е в течение на проблемите му с малкия таз, пикочния мехур, белия дроб и корема. Митьо има и сериозна рана в левия крак и за малко да бъде транспортиран с хеликоптер в София. Лекарите обаче отказват, но не поради безсърдечност, а защото смятат, че подобно преместване би довело до допълнителни рискове за състоянието му.
Междувременно се съобщава, че в кръвта на Митьо са открити и високи нива на соматотропин. Това най-вероятно е синтетично вещество, което той е приемал, за да има повече енергия и с цел подмладяване. „Хормонът е изключително скъп и могат да си го позволят само богати хора. Ефектът му се изразява в повишаване на обмяната на веществата в клетките.“ Заради кръвозагубата обаче, в един момент се налага бургаската болница да изразходва всичките си запаси от кръв и плазма – 80 сака (!), тъй че на практика соматотропинът отива на кино. Но развръзката в крайна сметка е щастлива – Очите е спасен, като единствената му среща с правосъдието е през май тази година, когато се явява в специализирания съд по делото за екшъна в „Слънчев бряг“ като… свидетел.
За да е нелепо смешно през цялото време, та на човек да му се прииска да извика: „Да се махаме оттук!“, Димитър Желязков е оставен на мира. Това му позволява да се възстанови напълно – и физически, и в професионално качество, т.е. за две години онази „обществена пералня“ отново заработва на пълни обороти. И докато отстранената кметица на „Младост“ влиза в болница, окована в белезници дори на краката, Очите се радва на добро здравословно състояние, пълна свобода и, види се, заслужена лятна почивка в чужбина. Където, естествено, може и да си остане, поне до приключването на поредния цирк, чиито резултати ще се изчерпат не с друго, а с приноса си по довеждането на абсурда до крайност.
Впрочем довеждането му до крайност дори е по-добър вариант от този да се превърне в баналност, в нещо, към което да навикнеш, така че то да е в състояние да предизвиква единствено досада. Канска умора от глупости, маскирани като акции, и тежко омерзение от пиарски операции, етикетирани като борба с организираната престъпност. Отвратителен спам, който непрекъснато задръства живота ни, низ от тъпанарски скечове и бездарни автопародии, заради които да усетиш неудобство и чувство за безсилие. И над всичко това – гласът на премиера, който развеселено казва: „Нямате си на представа колко усилия струва това“, когато и „на представа“ си имаме, при това „на сто процента“, че прекалено закъсняхме с правилното решение.
Да, късно е, много е късно за възгласа „Хайде да си ходим!“. И без пранги на краката, вече няма мърдане – такова е и такова ще си продължи да бъде. Финал не е предвиден.
