Завръщането на автократите е сред най-големите съвременни въпроси, на които анализатори и коментатори се опитват да намерят отговори. Актуалният общоприет списък от такива постоянно нараства и включва като минимум Путин, Тръмп, Ердоган, Си и Дутерте, макар изборът на присъстващите и тяхното описание да е повод за безкрайни спорове. Независимо от тях обаче, няма съмнение, че появата на подобен тип политически фигури е в центъра на аналитичното внимание и ангажира все повече време и усилие. Техните критици ги възприемат като част от по-обща анти-демократична тенденция, която трябва да бъде овладяна и неутрализирана. Техните привърженици ги приветстват като флагмани на завръщането на лидерството, отдавна притъпено във все по-оплетените дебри на мрежовото управление на глобализираната либерална политика. Залозите на този аналитичен и политически сблъсък стават все по-големи и по тази причина той все повече се води и като ценностна битка. В нея обаче остава замъглено различното им отношение към управлението. Разбирането на този отлика може да очертае една от пътеките за преодоляване на актуалните ни кризи.
Актуалните обяснения за завръщането на „силните фигури“ са две. Първото е, че тяхната поява е функция на икономическо недоволство, най-вече от тези, които загубиха в абсолютни или относителни категории от глобализацията. Това е най-вече допреди години описваната като „работническа класа“, но и по-долните прослойки на средната класа, чиито позиции доскоро изглеждаха непоклатими, но стагнацията на доходите и дестабилизацията на трудовия пазар все повече разклащат. Мнозина описват този ефект като закъснял, защото не се изяви веднага след началото на глобалната криза от 2008 година, но всъщност неговото изостряне идва в резултат и на още по-нова вълна от недоволство, този път от слабите ефекти от самите мерки срещу „голямата депресия“. Второто актуално обяснение е по-скоро социално-културно и засяга промени вътре в самите общества. Линията на обяснение тук засяга произведени реакции в резултат на нарастваща имиграция, релативизиране на националната култура, вълни от несигурност и ускорено усещане на уязвимост. В западния контекст, катализатор на промяната в това отношение бе мигрантската и бежанска криза от 2015 – 2016 година, но тя бе по-скоро кулминация на десетилетия на натрупващи се под социалната повърхност напрежения и размествания.
Съществуват обаче и други, не по-малко важни фактори за високите нива на подкрепа за анти-либералните политически фигури. Те са свързани с моделите на управление, с начина на упражняване на властта и търсене на решения на ключови проблеми, пред които се изправят държави, икономики и общества. Натрупа се недоверие и недоволство от основен подход на либералните демокрации, функциониращи във все по-глобална среда – отдаването на суверенитет и делегиране на права към различни наднационални структури и норми. През последните десетилетия това се превърна в default управленска реакция при разрешаване на съществуващи и възникване на нови проблеми. Това е особено осезаемо при въпроси на икономиката, сигурността, имиграцията, общественото здраве, правните норми и т.н. Откъде обаче идва тази склонност? До голяма степен тя се корени в разбирането за необратимата доминация на глобализацията и най-вече в нейната основна характеристика – взаимната свързаност. Тази свързаност променя всичко, всичко останало ни засяга, никоя страна не е вече остров, няма как да се опази от рисковете сама или да се възползва от възможностите сама. Ако това е така, винаги, когато срещнете проблем ще виждате неговата хоризонтална обвързаност с множество други проблеми, едно безкрайно преплитане, което изисква споделяне на суверенитет, способности и ресурси. И тъй като светът може да става единствено само по-взаимосвързан, основната управленска реакция е на взаимно споделяне. Тази нагласа постепенно стана автоматична и започна да оставя негативен отпечатък върху националните държави и техните граждани.
В такава ситуация, управлението рискува и често се превръща в администриране на отдаването на суверенитет, а не цялостно осмисляне на среда и проблеми и намиране на креативни и работещи решения. Процесите не се управляват, решения не се търсят активно, политиците стават фигуранти и ниско разрядни мениджъри на един постоянен процес на балансиране между мрежи от политики и институции. При сложен казус се търси нова вълна от делегиране на права и създаване на наднационално ниво или режим от норми. Това доскоро не притесняваше самите политици, защото те използват една допълваща логика, която им е известна от теорията на пазарната икономика – trickle down economics. При нея в крайна сметка, макар и бавно и постепенно всички печелят от намаляване на данъчната тежест за бизнеса и създаването на по-олекотена бизнес среда. По аналогичен начин, при отдаването на суверенитет бавно и постепенно всички граждани ще спечелят, защото новите структури и норми ще дадат своите резултати. Тази увереност обаче се разклаща все повече без задължително да прераства в анти-глобална нагласа. Споделянето на суверенитет заприлича на безконтролност и безотговорност, на алиби за бездействие и загуба на влияние. По този начин, нарастването на броя и сложността на кризите започна да се движи успоредно с нарастващото недоверие към основния начин за тяхното решаване. От своя страна, това засили завръщането на подкрепата за националната държава и нейната институционална архитектура. Тази динамика няма да изчезне през идните години.
Политическите реакции на случващото се съвсем ясно очертани. Инициативата е на национално-консервативната критика на този процес и амбицията за завръщане на националната държава, при различни нива на негативизъм към глобализирания свят. Тази позиция има все повече говорители на все повече места, макар причините за появата й да не са идентични навсякъде. Завръщането на лидерството пък се представя като обратната монета на завръщането на националната държава. Реакцията на тази нагласа се съдържа най-отчетливо в либералното обвинение за реакционната и неизбежно агресивната илюзия на националното и директното и цялостно отхвърляне на тезата за възможно прекалибриране на глобалния свят. В шумния си спор двете позиции не намират много общо пространство, наблюдават се като взаимно изключващи се нагласи, които няма как да бъдат синтезирани дори в минимална степен. Обвиняват се в предателство, едните спрямо националната общност, други спрямо трудните цивилизационни компромиси на последните десетилетия. Реалността е обаче, че съвременната държава има остра нужда да преоцени своята управленска мисъл и инструментариум. Тя нито може да се върне във времената на пред-глобалната икономика и отношения, нито може да се остави на автоматизираната логика на непрестанното отдаване на национален суверенитет. И двата свята са утопии, едната на националната самодостатъчност, а другата на изчезването на нациите и техните институции.
Намирането на нов баланс между национално и глобално в политическото управление обаче не е просто някаква академична задача на високата теория. От нейното разрешаване до голяма степен зависи продължаващото развитие и просперитет на западните общества, намирането на добри и устойчиви решения за основни проблеми в икономиката, сигурността и международните отношения. От този успех зависи и самата легитимност на западната политическа и икономическа система. Подобна задача е не просто сложна, но и политически непривлекателна. Тя не отговаря на актуалната публична зависимост от конфликт, шум и грандомания. С нея трудно се печелят избори. Съвременната политическа карта е пренаселена с драматичните сблъсъци между двете позиции, описани по-горе. Политическото ни бъдеще обаче е по-зависимо от успеха на малкото опити за откриването на нов баланс помежду им. Затова и в момента най-много погледи трябва да бъдат насочени към Емануел Макрон. Неговият успех или провал може да очертае много от параметрите на новия управленски modus operandi.
