Нали се сещате за оня мъдрия султан от приказките, който се чудел дали да увеличи данъците. И пратил своя най-наблюдателен везир за проучи така да се каже обществените нагласи и настроения. Обиколил везирът така да се каже избирателните райони и докладвал, че народът мрънка, псува и бълва змии и гущери по адрес на управлението. На което така да се каже харизматичният султан реагирал със заповед да се увеличат данъците. Минало време, държавният резерв намалял и султанът пак имал нужда от така да се каже социологическо проучване. Тръгнал везирът сред народа, срещал се с местни координатори и се завърнал с още по-тревожни сведения: народът не само че открито говорел против управляващия, но и люто се канел да му клъцне мандата с масови протести по примера на едно съседно султанство. Изслушал султанът доклада на своя верен везир, който така да се каже никак не бил лесен за изслушване – в случая не само везира, но и доклада, и пак наредил да се вдигнат налози, акцизи и други индиректни вземания от държавата. Но пак се изпразнила държавната хазна, пак тръгнал везирът на оглед, само че този път се върнал със съвсем различни наблюдения – народът, рекъл, пет пари не дава какво правиш ти и какво правят комшиите, народът тропа хора по всички мегдани по света и у нас и даже сушата вече не му стига, навлезе и във водните площи, вика ебре-дебре, вее знамена и се весели народът. Тъй рекъл верният везир и мъдрият султан се умъдрил допълнително, защото след такава промяна на обществените нагласи било много опасно да се увеличават данъци.
Приказките казват същото като науката, само че по свой начин. Науката го казва така: съществува една линия на бедност, която – ако бъде улучена – гарантира най спокойното управление. Това е линията, при която управляваните са толкова бедни и отвратени, че се посвещават изцяло на мърморене, ругатни и осигуряване на запаси за прехрана. Не им е до граждански натиск, не им е до човешки права и справедливост, те насочват енергията си към печене на чушки, затваряне на буркани със салца и изчисляване колко радиатора да изключат, за да могат да си платят сметката за парното. Ако станат по-богати, ще им остане свободно време, ще вземат да се сетят, че са граждани, ще се организират, ще имат искания. Ако пък паднат под тази линия на бедност, има опасност от бунтове, спонтанни тълпи, чупене на витрини и пълнене на площади.
Масовото танцуване в приказката за султана е маркер за придвижване под линията на бедността, когато вече си наясно, че всичко е загубено, но си вече в етапа на невротичното веселие от пропадането надолу и илюзията, че все още има стабилни неща, за които да се хванеш по пътя към дъното, българщината в случая по липса на всичко останало. Положението в този момент не е по-добро нито у южните, нито у северните ни съседи, но не знам дали те разчитат на турчищината или румънщината. Като че ли при тях тези сложни понятия се променят според обстановката. В момента турчищината е вяра, че Аллах ще се намеси във фискалната обстановка и ще застане на страната на турската лира в битката и с другите валути и най-вече с американския долар. Пак в този момент румънщината е голям протест пред парламента против корупцията във властта, в който пренесената с емигрантите румънщина в други страни се връща в родното гнездо да заяви правото си то да бъде подреждано и според техните стандарти за почтеност и ефективност.
Нашата българщина е по-устойчива величина. Независимо коя е годината тя означава все едни и същи неща. Бъклица и дрян, менче и здравец. Потури, пояс, калпак, фустан, пендари, пафти, риза, нашарена с кръстат бод. Навуща, цървули. Стрелба по посока на тавана. Гайда и тъпан. Кое е нещото, което обединява всички тези емблеми на българщината? Хорото, разбира се. Знам какво обясняват етнолозите за значението на енергията на кръга, в който се вие хорото, наясно съм за взаимоотношенията му със соларното, поколенческото, еротичното, родовото и т.н. възвишени неща. Но не мога да потисна съмнението си, че хорото е българската будна кома – най-вече сега, когато всичките му други значения са изстинали и е останало единствено като символ на българщината. Българщината е социално приемливото название на будната кома, в която живее нашият народ.
Господи, какви неща правя за Англия! – мислел си принц Чарлз по време на някаква визита, докато отхапвал от сервираното му змийско месо. Божкеее, какво да я правим тая България, какво? – изпъшква моята съседка, докато гледа новините. И в двата случая става дума за патриотизъм. Патриотизмът е любов, а времето ни е нелюбовно. Ябълките на раздора са толкова много, че можем да си сварим мармалад за векове напред. Омразата и гневът се натрупаха в такива огромни количества, налага се да им се намерят по-прилични названия. Едно от тях е патриотизъм. Донякъде знам какво не е патриотизъм.
Менчета със здравец, пафти и навуща не са патриотизъм, те са фолклор. „Който не е православен, не е българин” не е патриотизъм, то е фундаментализъм. „Ние сме първите европейци”, не е патриотизъм, то е неграмотност. „Охридското езеро – гребна база на Софийския университет” не е патриотизъм, то е само симпатичен протест срещу крадлив прочит на историята. „Циганите на Сатурн” въобще не е патриотизъм, то е психологически проблем. Да разпространяваш снимка на невръстна циганка с бебе като виновница за това, че не се раждат българчета, не е патриотизъм – това си е най-обикновена глупост по инерция. „За всичко и навсякъде са виновни евреите” не е патриотизъм, то е плюене в един от малкото останали кладенци, от които можем да пием самочувствие. „Аман от ДПС!” не е патриотизъм, то е мързел. Турците не са ни виновни, че не си правим труда да отидем до урните.
Вицовете пък казват същите неща като приказките и науката по съвсем различен начин. Дошли двама мигранти в България, искали да останат тук, да се интегрират, да станат също като българите. Даже се обзаложили кой ще стане по-българин за една година. Срещнали се след една година на уговорената дата и единият от тях казал: „Снощи играхме „Пайдушкото“, пихме ракия, тази сутрин изядох една шкембе и сега отивам да разучавам „Чичовото“, че то по-трудно“ – рекъл първият и бил готов да продължи с впечатленията си от „Дайчовото“, обаче вторият го прекъснал: „Какво ме занимаваш със себе си бе, мангал.“ Вие преценете кой от двамата е станал по-българин за една година. И коя от двете българщини определя живота ни. И дали хорото ще ни спре в дългия път надолу или само ни дава илюзия за по-безопасно падане и по-гордо падение.
