Два отбора си подават баскетболна топка. Играчите в единия са облечени с бели фланелки, в другия са с черни. На зрителите е възложена задачата да преброят колко паса ще направи белият отбор, като оставят без внимание черните играчи. По средата на мача обаче човек в костюм на горила прекосява игрището, удря се по гърдите и изчезва. Горилата се вижда в продължение на 9 секунди, но почти никой от зрителите не я забелязва…
Експериментът на психолозите Даниъл Саймън и Кристофър Шабри цели да докаже, че интензивното фокусиране върху дадена задача може да направи хората слепи. В случая зрителите са били инструктирани да не обръщат внимание на единия отбор и затова не са видели горилата, въпреки че се е появила в центъра на събитието. Взирайки се прекалено дълго и съсредоточено само в един детайл от играта, „невидимата горила“ е попаднала в „защитна мъртва зона“. А ние, с други думи, сме склонни да оставаме със затворени очи за света извън непосредствения фокус на вниманието ни, често рискувайки да пропуснем даже най-важното.
Разбира се, човечеството отдавна е установило, че ако прекалено се взираш в дърветата, не виждаш цялата гора, само че Саймън и Шабри все пак говорят за нещо твърде необичайно. Изключително странно е да не забележиш нечие присъствие, при това неестествено, но стига зрителите да не бяха получили съответните указания, те със сигурност щяха да зърнат горилата. И обратното: при нареждане да следят кога точно маймуната ще мине през игрището и колко пъти ще се потупа по гърдите, те нямаше да забележат, че играчът Х от белите удря У от черните, докато двамата треньори си бият шамари. Човек просто не е в състояние да следи всичко едновременно и с еднаква съсредоточеност, което е добре известно на всеки уважаващ себе си манипулатор.
Да, отклоняването на вниманието към нещо по-незначително е стар и вече доволно банален трик, но пък винаги работи. Владее го и т.нар. опозиция, която някак все успява да помогне на управляващите, докато яростно ги критикува и бие шамари на самия треньор. Ето и сега: първо успя да вкара във фокуса на вниманието фалита на „Олимпик“, за да остане в сянка сривът на Търговския регистър, и в резултат парламентът се събра извънредно по доста по-маловажния проблем. А сетне моменталически опита да заглуши и двете с възкресяването на темата за чумата по овцете и козите, при положение че епидемията в Агенцията по вписванията се разраства, като за капак към неработещия трета седмица ТР дойде и назначеният през задния вход човек на „Атака“.
Не ме разбирайте погрешно – всички тези въпроси са важни и засягат хиляди, даже стотици хиляди хора, само че ако трябва да избираме кой от тях засяга абсолютно всички, един се ползва с предимство. Как ще го наречем – блокаж, срив, разгром, – няма да сбъркаме, освен ако не добавим „на регистъра“, защото блокажът, сривът и разгромът е на цялата държава и на остатъците от каквото и да е доверие в нея. Нещо по-лошо от пробив в държавността, както се изрази президентът, понеже системите отдавна са пробити, завладени, съсипани и разпердушинени, а отгоре на всичко в този си катастрофирал вид нахалстваме да ни приемат и в Шенген!
Тази „горила“ обаче е винаги на игрището и така сме свикнали с нея, че вече не ни прави никакво впечатление. Не възприемаме преструвките на опозиционност като нещо ненормално, нито като вредно и дори опасно, така че тя спокойно може да си се разхожда пред публиката и да се тупа в гърдите, надавайки викове „Х да подаде оставка“ или „У да си ходи“. Доволно познато, до болка безинтересно, а понеже зрителите са виждали въпросната горила и в ролята на управляваща – също толкова трагикомично. Но с едно важно уточнение, което често се пропуска: пак то е част от обяснението за блокажа, пак то стои в основата на управленското разпасване, и пак то захранва усещането за безалтернативност на текущата власт. Горила – мечта, която да приковава погледите с демагогията си, докато белите и черните се ръгат кой да грабне топката и… да я свие.
Впрочем знаете ли, че човекоподобна маймуна е управлявала наистина, и то именно по причина, че беше без значение коя партия ще е на власт или в опозиция?
Разчитайки на феноменалната му памет и способност за имитация, двама учени от Оксфорд се захванаха да очовечат едно схватливо шимпанзе. Маймуната се заплени от телевизията, светкавично наизусти стотина клишета и в крайна сметка се оказа способна да държи дълги речи, без да каже нищо. Особено талантлива беше в увъртането и точно това обстоятелство доведе до успешния завършек на необичайния експеримент. И когато заявилият се като борец срещу статуквото Кен Уайт спечели изборите, в нощта преди обявяването му за новия министър-председател на Великобритания двамата учени го отвлякоха и подмениха с шимпанзето.
В началото никой не забеляза подмяната, но опитните политически хиени бързо се ориентираха в обстановката. Чрез задкулисни договорки трите уж конкурентни партии енергично съставиха „правителство на националното обединение“. Тъй като лейбъристи, либерали и консерватори вече са бяха издънили по няколко пъти, размитата формула на властта зад гърба на маймуната изцяло обслужи техните интереси. Те хем застанаха на кранчето, хем бяха разтоварени от конкретна отговорност. И най-важното – идеологии нямаше, нямаше и следа от каузи, а на отвратените избиратели беше пробутана „Програма за управление на правителството на националното обединение“, която гласеше: „Лявото ще стане дясно, дясното ще бъде ляво“. Впоследствие „премиерът“ я сведе единствено до реформа на… уличното движение, но въпреки тоталния хаос, министрите от кабинета продължаваха да са единодушни: „Да се постави под въпрос авторитетът на министър-председателя, означава да се подложат на опасност собствената позиция, власт и престиж!“…
Е, все пак това се случва само наужким, в политическата сатира на Георги Марков и Дейвид Филипс „Достопочтеното шимпанзе“. И друг път съм я споменавала, когато е ставало дума за политическа демагогия, но припомнянето й никога не е излишно. Щом всички се сговорят, щом опозицията се прави на опозиция, за да осигури комфорт на зловредното управление, не е чудно някой, който е обучен да повтаря кухи декларации, да се превърне в лице на целия този маймунджилък. Фасада, зад която ужким конкуриращи се партии са стъкмили завера по циничната формула „Аз на тебе, ти на мене“, един мътен ляво-десен буламач, в който няма и половин лъжичка политика. „Имитиращ продукт“ по подобие на сиренето без мляко, етикетирано като деликатес, същият абсурд като да заместиш с човекоподобно избрания да взима решения за живота на колектива с чувство за дълг и съзнание за отговорност.
Преувеличено ли ви изглежда?
Уви, в началото на сатирата, да повторя, никой не забеляза подмяната на Кен Уайт с шимпанзето Уайт Кинг. Маймуната все говореше за справедливост, алтернативи и промяна на статуквото, а избирателите отдавна бяха свикнали с тези клишета. От един момент нататък тя дори започна да им изглежда симпатично: „Но въпреки че очите на Кинг не бяха типичните за едно шимпанзе, не бяха и студените очи на политик. В тях имаше прекрасна топлина.“ На фона на сговорящата се политическа шайка, и без това приета за нещо нормално, някои направо я заобичаха! А защо при това положение да е ненормално да те управлява шимпанзе, щом вече си приел ненормалното за нормално? При това то беше напълно невинно, за разлика от компанията, в която се озова – затънала в лични и партийни сметки, в откровени лъжи и гнусни интриги, за да се подвизава около хранилката вечно.
В нашия случай обаче има и нещо много забавно, което със сигурност може да мине за принос в експериментите с публиката. Ще го нарека присъстващо отсъствие (макар че по-точно май е отсъстващо присъствие) на онези, които едновременно са на терена и извън него. Виждаме ги, всички даже знаем, че са там, но всъщност не участват пряко в играта. Очевидни горили, които паралелно с това остават абсолютно невидими, понеже се спотайват в защитната мъртва зона на публичния интерес. С феноменалното си умение хем да действат напълно открито, хем да стоят в сянка някъде из хотелите, сараите и яхтените си резиденции, един ден нашите задкулисни маймуняци са в състояние да ни се изплезят в лицата и с премиер от зоологическата градина…
И наистина, след като срутваха държавата пред очите ни, въпрос на време е свикването с руините да бъде подиграно с шебеци в Министерския съвет, с мандрили в парламента, лемури в прокуратурата, павиани в местната власт и т.н., и т.н. Не че и сега не е същото, но поне така ще знаем, че не е зрителна измама, не сме никак слепи, а си е реалността, която заслужаваме. Ако не я заслужавахме, сто пъти досега да сме скочили, за да ги изгоним от игрището с гневни освирквания и ритници. Много преди да сме се превърнали в невидима публика, от която не им пука, и следователно имат всички основания окончателно да й разкажат играта.
