„- Аз съм Фунт. На 90 години съм. Цял живот съм лежал в затворите заради други. Такава е моята професия – да страдам заради другите.
– Ах, вие сте подставено лице?
– Да – каза старецът, като с достойнство тръскаше глава. – Аз съм зицпредседателят Фунт. Винаги съм лежал в затвора.”
Щом толкова обичат литературата, в компанията „Трейс“ можеха да назначат някое самоотвержено подставено лице, което да поеме вината за тежкия инцидент край Своге. Или поне можеха да сложат за член на Надзорния съвет поета Любомир Левчев, чийто стих „Бездарието е фашизъм“ пряко кореспондира с качеството на работата им. Те обаче се спрели на автора на „Време разделно“ акад. Антон Дончев, за когото се предполага, че разбира от пътно строителство точно толкова, колкото героят му Сюлейман ага знае азбуката – „до третата буква“…
Е, ако са чели романа, когато е трябвало да ремонтират участъка срещу 23 милиона евро, това би могло да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство. Като се има предвид, че подобно усилие е равносилно на геройство, след което човек не е на себе си, е лесно да си обясним и защо държавата пет пъти ги е молила да си ремонтират ремонтираното, но все безрезултатно. Или, по-точно, с напълно предвидим резултат, защото е ясно, че нефелната работа неминуемо върви в комплект с проблеми, а много често и с жертви. По една очевидна причина: бездарието убива, особено когато е придружено от алчност и безотговорност при липса на ответна санкция. И дори нещо по-лошо: когато се натрапва като еталон за професионализъм и висш пилотаж, каквото то не е и никога няма да бъде – нито в пътното строителство, нито в литературата.
Подобен сюжет просто плаче за перото на сатирици от ранга на Илф и Петров, но при 17 убити няма как да е смешно. Отгоре на всичко отдавна вече става дума за банално, всекидневно зло, с което сме свикнали и приели за нещо естествено. „Карай да върви“ е изконното българско мото, с „и така може“ пишем и полагаме асфалт, а всяко „свиркай си, бе, споко“ е стъпка към следващата катастрофа, към поредния срив, към окончателното пропадане. След като нечетивен роман, писан по поръчка на предишния режим, минава за върховно произведение, що пък ние да си даваме зор да изпълняваме задълженията си качествено? Хвърляй там асфалт, колкото да не е без хич, па си вземи парите – голям праз, че някой ще умре!
Пак добре, че присъствието на писател в Надзорния съвет на пътностроителна фирма все още е в състояние да ни учуди. Понеже повсеместната деморализация произвежда предимно абсурди, и това е нещо, само дето винаги идва момент, в който и налудното престава да прави впечатление. Нещо повече, превръща се даже в нормално! Така, ако скулпторът Вежди Рашидов стане член на борда на директорите на АЕЦ „Козлодуй“, утре никой няма да се изненада. А стига Веселин Маринов да лее пот като надзорник на Холдинг БДЖ ЕАД, има голяма вероятност публиката и да се зарадва. „Във всяка служебна йерархия хората биват повишавани до нивото на тяхната некомпетентност“, разправяше навремето проф. Лоурънс Питър, но ние смело надградихме прословутия му принцип, като добавихме невежество, нехайство, немарливост.
А времето наистина е разделно, тъй като се налага да избираме. Например дали да се вземем в ръце, та повече да не си ги оставяме по пътища, мостове, търговски регистри и прочие важни за оцеляването ни работи, или да продължим по изпитания начин, през пръсти, както си знаем. Казано накратко, дали все пак да предпочетем правилата, дарбата и усърдието, или да се срутим в дерето, към което целокупно сме се засилили. За да е още по-ясно – изборът е между самоуважение и самоубийство, буквално на живот и смърт…
В противен случай предлагам държавата просто да назначи един зицпредседател, който да поема вината след всяка катастрофа и блокаж. И не е нужно даже да влиза в затвора, доколкото за неимоверното му страдание е достатъчно да му се четат и пасажи от „Време разделно“. Прекалено садистично е, знам, но все някой трябва да се жертва заради всеобщата посредственост. Един Фунт и карай да върви, че и клошари, и шофьори не останаха да отнесат пердаха. А когато остане сам-самичък в държавата, ще има кой да постави и последната точка.
