Пролетта на 2012 година. На сцената се появява една от водещите, за да съобщи, че заради предстоящия номер децата трябва да бъдат изведени от залата. Тя предупреждава, че се задава нещо уникално, невиждано и направо страхотевично. В единия ъгъл на екрана веднага цъфва червена точка с надпис 18, а камерата показва как дори журито се пули удивено.
Излиза мъж, който започва да се съблича. Илия, както се казва участникът в „България търси талант“, остава само по прашки, като те са малко по-особени, защото отпред нямат плат. Налага го естеството на номера – Илия ще демонстрира как влачи автомобил с… члена си.
Там, където е оръдието на труда, телевизията все пак слага квадратче. Но на публиката е отказана подобна деликатност: тя вижда всичко и е изумена, сащисана, потресена, отвратена, само че и донякъде възторжена, чак аплодираща факта, че татуираният мъж наистина успява да дърпа колата…
Интересното е, че по същото време американският режисьор Джеймс Камерън („Титаник“, „Аватар“) се спуска до най-дълбоката точка на земята – Марианската падина в Тихия океан. Спускането се осъществява с подводницата Deepsea Challenger, а световните медии съобщават, че пътешествието му е отнело два часа.
Само за сведение: Марианската падина е най-дълбоката в света и по тази причина е смятана за неговото „дъно“. Наричана е още четвъртият полюс на планетата, а измерването й продължава до днес, като засега се приема, че данните от японската сонда Kaiko са най-точни – 11 022 м. Когато през 1960 г. в нея за пръв път се спуска батискафът „Триест“ с швейцареца Жак Пикар и американеца Дон Уолш, двамата откриват различни форми на живот, макар до дъното й да не достигат слънчеви лъчи, а налягането да е размазващо.
Постижението на Камерън обаче също е безспорно, защото той се хвърля в непрогледния мрак сам-самичък, пък и управлението на подводницата изисква сериозни познания и подготовка. Представете си го наистина: преодоляването на всеки от тези 11 километра е извоювана победа за смелостта и професионализма, а последните 22 метра вероятно са най-вълнуващите – „кацането“ наближава, пулсът се ускорява и …изведнъж се озоваваш на абсолютното дъно!
Е, трябва да призная, че преди шест години не само се замислих дълбоко, ами и сериозно се усъмних. Защото, ако Камерън се е спускал цели два часа, а Илия ни събра очите за има-няма 5 минути, то кой тогава е стигнал дъното по-бързо? После: ако номерът ти не изисква някаква специална дарба, а е достатъчно да си свалиш гащите, не е ли твоето дъно по-близко до абсолютното? Още: ако изваждането на члена е знак, че всичко вече можеш да си позволиш, че всяка простотия и всяко извращение са добре дошли на сцената, този знак не означава ли, че гнусотата ще среща единствено отворени врати, стига да съумее да навира в лицето ни талантите на своя дванайсетопръстник? И накрая: как в такъв случай едно дъно може да бъде измерено, щом под него има още едно, две, три и т.н. дъна, заради които спускането всъщност продължава безкрайно?
Но Илия, уви, не спечели „България търси талант“, а споменът за него избледня и дори се изпари напълно. Най-много ме е яд обаче на българската държава, която остави този човек да потъне вдън земя, вместо да го покаже на целия свят, или най-малкото по време на отминалото европредседателство. Нищо не пречеше например той да влачи колите на делегациите от летището до хотел „Маринела“, та поне шокът от „Маринела“ да е по-притъпен и щадящ. Нито пък пречеше да се уреди изпълнение на номера му в лондонската галерия „Галиарди“, където държавата остави едни 20 340 британски лири, за да представи изложба на Вежди Рашидов. А като се има предвид, че Рашидов щял бил да става академик на БАН, очевидно явявайки се сред „изтъкнатите дейци на културата и изкуството, чиито постижения са с безспорно национално и международно значение; с активни публични изяви, свързани с изкуството, културата и духовното развитие на нацията“, днес Илия щеше да е член-кореспондент!
На едни обаче им върви, други ги забравят – съдбата често е твърде несправедлива. И все пак, тъкмо справедливостта изисква да се каже, че споменатият по-горе бъдещ академик действително има по-големи заслуги за удостояването му с най-високата титла на БАН, особено от гледна точка на активни публични изяви:
Много преди Илия да се сети да извади пред публика голия си член, Вежди Рашидов направи далеч по-неприличен жест – в апогея на най-гладната и студена зима от българския преход отпразнува рождения си ден под формата на пир по време на чума. През декември 1996 г. хората се тълпяха пред витрините на хотел „България“ (каква метафора само!), за да наблюдават чудовищния разгул на официално провъзгласения за „главен мултак на републиката” и неговите скъпи гости;
Само пет години по-късно скулпторът, тогава и общински съветник от „Групата за София“, беше задържан заради побой на полицай, като главният секретар на МВР Бойко Борисов предупреди, че полицията ще бъде безкомпромисна към всеки, който си позволи да атакува нейни служители. В резултат срещу Рашидов започна дело за хулиганство и за нанасяне на лека телесна повреда, което не му попречи да стане носител на най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“ І степен. Но с това абсурдите пак не приключиха, доколкото в края на юли 2003 г. Вежди беше награден и с пистолет от МВР по препоръка на… главния секретар ген. Бойко Борисов;
Въоръжен вече и с орден, и с пистолет, Рашидов даже стана министър на културата. А в качеството си именно на такъв, веднъж отиде в парламента и дръпна реч в кулоарите все по въпроси, свързани с изкуството, културата и духовното развитие на нацията. Започна така: „Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт, и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха.“ Продължи по следния начин: „Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, да му е.а пу.ката майна. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват.“ И завърши пак с удар по тиквата: „Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 години, да ви е.а циганската нация – това го напишете, ама няма да посмеете!“;
Някои все пак посмяха, явно предчувствайки, че думите на един бъдещ академик трябва да останат в историята. Наред с много други от същия калибър, от които съм си записала и съвета му към първолаци от есента на 2010 г. „Получавайте шестици, защото ако имате тройки, ще ви направят министър. Аз бях тройкаджия и вижте какво ме направиха – министър”, развеселено сподели подпийналият министър, приглаждайки опушения си от пури мустак;
След като се разбра, че къта 2.5 млн. лв. в ошушканата КТБ, смело можем да предположим, че води на Илия и в друго отношение – очевидно знае формулата как да се забогатее от изкуство. „Това са парите ми, които съм спечелил с чук и длето в ателието си в продължение на 60 години“, обясни той след фалита на банката, като изрично подчерта, че „ако се случи най-лошото и си загубя парите, ще стане гражданска война“;
Далеч по-важно е обаче свидетелството на хора, че са изпитали по-голям потрес от сблъсъка си с неговото творчество, отколкото с номерата на Илия (в по-предишно издание на „България търси талант“ последният нагълта самурайски меч), но и до ден-днешен не са в състояние да намерят езиков ресурс, за да го опишат. Или по-точно действително не смеят, та да не се получи нещо от рода на „боклук“, „да ви е.а циганската нация“ и „да му е.а пу.ката майна“, понеже са възпитани хора, без никакъв шанс да станат академици…
Честно, десет пъти проверих дали такова нещо е възможно, но фактът си е факт. Най-много се изненадах обаче от това, че се изненадах, когато ежеминутното саботиране на усещането за нормалност, вкус и смисъл отдавна е довело до свикване с живота в неприличие. Като еуглените, които все някак успяват да мърдат под размазващото налягане на океана, с тази разлика обаче, че те поне се радват на някакво дъно. А дъното винаги има едно важно преимущество – удариш ли го, можеш да се оттласнеш. Минати са всички граници, стигнат е предел, след който няма накъде по-долу. И в крайна сметка спокойно можеш да го измериш в метри – 11 022, в часове – 2 часа, и после да се фукаш, че си покорил самата Марианска падина!
Не знам дали Джеймс Камерън още се гордее със своето постижение, но тия дни ми хрумна идея – да му напиша писмо. Нещо в смисъл, че и баба знае да се спуска с подводници, както и че има място на земята, където още не е открито дъно, камо ли абсолютно. Дъно без дъно, в което е възможно революцията на вулгарното хем да е победила окончателно, хем отприщването на най-вулгарното тепърва да предстои. Ще му напиша още, че това е място, което изобщо не търси талант, ами обявява за талантливо точно обратното, издига го на постове, ласкае го с академични титли, забожда на реверите му ордени и го обсипва с всякакви почести. Но да, наистина трескаво търси, търси именно дъно, защото повече не се търпи.
Понеже Камерън разбира от потъвания, храня надеждата, че ще ни влезе в положението, нали? Само се чудя дали отсега да не го помоля да ни прати подводницата, или да стиснем зъби за известно време – ако не друго, любопитно е колко още можем да издържим в безкислородна среда и в състояние на пълна безтегловност. А отгоре на всичко и филм ще стане от това, като ще се закълна на уважаемия Джеймс, че накрая публиката пак ще плаче. Ще бърше ли, бърше сълзи докъде се е докарало „духовното развитие на нацията“, нация на 1300 години, и то не толкова от ужас ще ги бърше, колкото от смях…
