Каза ли Бойко Борисов на целия свят от най-високата трибуна, че сме Народна република България или не каза? Ако се съди по безбройните публикации в социалната мрежа, придружени от хихикащи или гневни емотикончета, каза го. Ако се съди по придружаващия ги запис – не го каза. Колкото и да вярваме, че му отива да каже подобна глупост, не я каза. Предаде поздрави от „народа на Република България“, а не от „Народна република България“. А това че грешката изглеждаше достоверна и дори умни хора се вързаха, е наш проблем.
Не само наш, оказва се. През 1977 година френският президент Жак Ширак пристига в Буенос Айрес, Аржентина. В словото си обаче той благодари за топлия прием на „кмета на Рио”. Ширак е известен с фриволната си представа за география и от друг гаф. През 1995 година на конференция той отправя остро предупреждение към премиера на Холандия: „Или ще действате твърдо срещу наркотрафикантите, или ще затворя границата.” Както е известно на хора с по-добри познания по география Франция няма обща граница с Холандия. Как невинна изглежда на този фон несъществуващата Нубия, с която според български депутат имахме приятелски връзки и ползотворно сътрудничество.
При посещението си в Канада през 1982 година Маргарет Тачър решава да покаже, че има познания за страната-домакин, като казва: „Знам, че и вие имате проблеми с безработицата в Съединените щати”. /Най-популярният гаф на Тачър все пак остава начинът, по който тя съобщава, че й се е родил внук: „Ние станахме баба.”/ Американският външен министър Джеймс Галахан при посещението си в Осло, Норвегия, вдига тост на официална вечеря „За Негово превъзходителство краля на Швеция!”
През 1963 година в Берлин Джон Кенеди казва на немски, че е берлинчанин. По законите на английския език обаче поставя ненужен в случая неопределителен член и множеството чува признание, което звучи като „Аз съм поничка”, тъй като поничката също носела името на града.
На гафове светът се е нагледал и наслушал. Западните недомислици обаче дълго време се отличаваха от нашите, те бяха обикновено заради някаква необяснима и неподозирана неграмотност. Първенството за първична неграмотност трайно се държи зад океана от Дан Куейл. Като вицепрезидент на САЩ той направи забележка на шестокласник, че е написал погрешно думата картоф. Думата, разбира се, била написана от ученика съвсем правилно. Прибавяйки една буква, Куейл я прави грешно написана и се сдоби с прякор Картофа. У нас сравнима грешка е изписването на думата „Збогом”, която по-късно беше институционализирана по-ирония точно от Министерството на културата, чийто шеф Стефан Данаилов стана авторът на грешката. В сравнение с него Куейл е правил и по-непростими изцепки – при посещение в Латинска Америка Дан Куейл намира за уместно да каже: „Единственото, за което съжалявам е, че в училище не залягах достатъчно над латинския, сега щях да си говоря с тези хора.”
Дълги години за гафове у нас се брояха неща, чийто източник не беше толкова невежеството, колкото арогантността. Те шокират с нахалството си, човек си мисли, че е премината някаква неприкосновена до този момент граница, но бързо се забравят. Кой например помни, че премиерът Сергей Станишев поздрави пристигналите с петиция за уволнение на правителството с хлапашки-арогантното „Здравейте, циркаджии“. Сега то изглежда толкова далечно и почти невинно, че човек чак не вярва, че когато беше произнесено прозвуча като шок. Или пък нахаканото „Куйович, Муйович, Уйович“, което излезе от устата на тогава вътрешния министър Румен Петков на официална пресконференция. Не само, че е забравено, но и звучи почти безобидно на фона на всичко, което ни се наложи да чуем през годините по-късно. Арогантността на българските политици както му се полага бе изведена в извънземна орбита от Ахмед Доган със заявлението, че ако има възможност би си купил летяща чиния. И тук вече няма нищо за учудване след като станахме свидетели на далеч по-странни и уж невъзможни покупки и присвоявания.
Но напоследък българските гафове започнаха все повече да приличат на западните по това, че са родени не само от арогантност, а и от неграмотност. В това отношение първенството си оспорват Цецка Цачева и Цвета Караянчева, и двете не са внимавали еднакво много в часовете по география и история. По-голям гаф от творческия начин, по който говори английски език външният ни министър, разбира се, няма как да има. Не че евродепутатът Николай Бареков не я бие по точки, но при Екатерина Захариева нещата са изведени на най-високо международно равнище и са толкова странни, че се приемат като екзотични. Говори се, че по подобие на равнището на английския език на външната ни министърка в Брюксел плъзнал невъзможният на английски език израз „ай eм агрии“, подарък на езика на Шекспир от Външното министерство на Република България.
Но англичаните не бива да ни се смеят прекалено, защото има за какво да се посмее човек и на тях. Ето част от партиите, които са се кандидатирали на изборите през 1997 година в Обединеното кралство: Партия на елегантно облечените /спечелила е 287 гласа/, Съюз на плюшените мечета /218 гласа/, Партия на привържениците на монголското барбекю – страхотно място за купон /112 гласа/, Партия на чернокосите мъже със среден ръст от бялата раса /71 гласа/. На изборите през 2001 година към този списък се прибавят Партия на боя със сладко и Партия на лудите рокаджии. Нищо обаче в тази страна не може да надмине основателя на Партията на налудничавите чудовища Дейвид Съч, който е записал в биографията си почти четиридесет участия в едни или други избори, без да има и минимален шанс да влезе в парламента. На едни извънредни избори все пак е събрал повече от социалдемократите на Дейвид Оуен. В програмата си Съч предлага да се премахнат януари и февруари от календара, за да се съкрати зимния период. Негова е и идеята Темза да се засели с крокодили, а също така да се създаде езеро с европейски вина, за да може наловената там риба да е маринована. Това е сравнимо само с предложението на датски депутат да се приеме закон, според който велосипеди да се карат само в посока на вятъра.
И като ще се утешаваме, че не само у нас се случват смехории, ето още една английска случка, разказана от Джеръми Паксман. Депутатът Хикс бил спешно призован от премиера Игрек. Депутатът бил убеден, че премиерът го вика да го мъмри, защото отказал да представя партията на някаква досадна среща. Петнайсет минути по-късно той излиза от срещата си с премиера. Никакво мъмрене, а точно обратното. Оказва се, че премиерът го чул как разбива на пух и прах свой опонент в парламента и спонтанно взел решение да го направи министър на здравеопазването. Съпругата на депутата го чакала отвън в семейната кола. Моля те, закарай ме до най-близката телефонна кабина, казал депутатът. Когато жена му го попитала за какво му е телефон, той отвърнал: „Трябва да поема министерството на здравеопазването, а нямам представа къде се намира, затова най-добре ще е да потърся адреса в телефонния указател.”
Случката си я бива, но англичаните могат да ни изненадат с още по-невероятна: „В английската история се е случвало министерски постове не само да се придобиват, а и да се губят по подобен произволен начин. Например Лойд Джордж назначил Невил Чембърлейн за министър на социалните грижи, но после развил антипатия към него, защото „черепът му бил неправилно оформен” и го уволнил.”
Горките англичани, те въобще не подозират, че има народи, които си набират министрите по кръстовищата и ги уволняват по трима с почетна процедура, достойна за спасители на нацията.
