В деня на психичното здраве премиерът Борисов обяви, че в България има пълна свобода на медиите, а медийният собственик Пеевски се отказа от собствеността си в полза на битката за повишаване на морала и професионалните стандарти. Според статистиката, всеки пети българин има психически проблем. Една от причините е, че диагнозите при ония горе и диагнозите при нас долу са в безмълвна, безпомощна, безнадеждна черна битка.
Тя натрошава времето и отмива цветовете. После краде значението на нещата и ги натъпква в безбройните си черни джобчета. Вкисва ястията, заключва аромата на празниците, скръства ръцете ми и подравнява всичко ниско, ниско, ниско…Мимоходом удря с палец на тавана една точка, в която да си вгледан от леглото цял ден, безсънна нощ, цял ден, безсънна… Най-накрая се оттегля в ъгъла на стаята и мързеливо наблюдава да не би бялото да надвие черното. Дебелата повлекана, депресията. И всичко това го прави, защото си въобразява, че помага.
Трябваше ми един цял един живот да проумея това.
Депресията е непрогледна и тайнствена. Тъмните и загадъчни неща са страшни. Страшните, тъмни и тайнствени неща са стигма. Депресията е стигма. В превод от гръцки – знак, клеймо, петно. Човекът с депресия има знак, носи петно, ударено му е клеймо. По-лошото от това е само, че той не може да обясни как се чувства, а останалите не могат да го разберат.
Най-обречената битка на депресирания човек е с кръстоносците на позитивизма. Те развяват хоругвите на своите „Усмихвай се!“ , „Кажи ДА! на живота“ , „Твоето добро настроение зависи от теб самия!“ и други подобни изречения с поне една удивителна в края. Няма да измислям нова метафора за това как си говори депресиран човек с поклонници на позитивизма, защото Али Брош го е обяснила възможно най-добре. Ето така: Ти им казваш, че рибките ти са измрели. Те ти казват: Не се тревожи, ще ти помогнем да ги намериш, имаш ли представа в коя посока изчезнаха? Ти обясняваш: Знам къде са, проблемът е, че не са живи вече. Те обаче настояват: Да продължим да се оглеждаме, сигурни сме, че ще се появят отнякъде. Ти отново: Не, слушайте, предлагате ми решение за друг проблем, не за моя. И тогава те започват да ти обясняват: „Рибките са най-мъртви преди разсъмване. Опита ли се да ги храниш? Ти имаше толкова много рибки, какво се случи? Какво ще кажеш да ги замениш с пчели, обичаш ли пчели? Защо просто не ги съживиш? Трябва да се съберем този уикенд и да се позабавляваме с игра на рибки!“ А в теб вече всичко крещи: Защо никой не може да види колко са мъртвииии!
Вече си дошъл до оня момент на неразбиране и изтощение, че предпочиташ и ти да си в положението на рибките, да изчезнеш, да не чуваш, да не обясняваш, да те няма. И тогава кръстоносният поход на позитивистите сменя песента: „Това е егоистично, искаш да решиш твоя проблем, а не си представяш как ще се чувстват хората, които остават след теб, как може да си толкова егоистичен?!“ На тях и през ум не им минава, че хората, които искат да не са живи, го искат не само защото си мислят, че така те ще са по-добре, а защото са убедени, че и на хората около тях, близките, семейството, приятелите, ще им е по-добре без него. Кой имаше повече рибки от Антъни Бурдейн? Чии рибки бяха най-весели, ако не рибките на Робин Уилямс? Уитни Хюстън и Филип Сиймур не притежаваха ли най-талантливите рибки?
Ако ти е счупен дори само един пръст, съчувствието ти е осигурено. Гипсът е знак за въздишки, драматични разкази за това как е станало, утешаване, юнак без рана не може, може ли да ти нарисувам цветенце на гипса, ох, кой знае как те сърби, а не можеш да си го почешеш, броиш ли дните, какво говориш секундите вече броя и т.н. Обаче ако ти е счупена душата: стегни се, виж какъв хубав ден е, какво си се умърлушила, отпусни се, бе човек, всичко ти е наред, стига си се глезила,какво ти липсва, че си увесила така нос, гемиите ли ти потънаха и т.н. Ако ти е скупен кракът, на никого няма да му мине и през ум да те накара да тичаш. Но ако ти е счупена душата – я се стегни, я стани и излез, я спри с тия интелектуалщини. Депресираните не обичат да говорят за състоянието си. Те знаят, че другите няма да разберат. Самите те не се разбират, самите те се обвиняват, самите те се срамуват, самите те изпитват вина. Как биха могли да ги разберат тези, пред които се срамуват и изпитват вина?
Депресията не е нещастие. Затова обратното на депресията не е щастието. Депресията е нежелание да се живее. Противоположното е жизнелюбие.
През април 2017 година Световната здравна организация обяви, че депресията е вече водеща причина за влошено здраве и трайни увреждания в света. За малко повече от десет години обхватът на депресията е нараснал с 18 процента, с тази диагноза са 300 милиона души. Заболяването оглави класацията по инвалидизация 13 години по-рано от предвижданията на Световната здравна организация. По нейни данни депресията и тревожните състояния струват на глобалната икономика 1 трилион долара всяка година. Световната здравна организация алармира: Депресията е сред най-честите заболявания сред децата на възраст от 10 до 19 години. Трите основни причини за смъртност сред тийнейджърите в света са пътните произшествия, СПИН и самоубийството. През 2012 г. в света са починали 1,3 милиона тийнейджъри.
По данни на Евростат около 8 на сто от българите над 18 години страдат от различни форми на депресивни симптоми. Около 1 милион българи страдат от депресия по неофициални данни. Средният процент за Европа е 6,5 на сто. По-депресирани от нас са унгарците, португалците, шведите. Наравно сме с Германия и Великобритания. Симптоми на депресия са най-рядко срещани в Чехия (3,2 процента) и Словакия (3 процента).
Ако има нещо, за което съвременният човек да завижда на първобитния, то е възможността му да реагира на стреса като побегне от опасността или се бие с опасността. И днес телата ни реагират по същия начин при опасност, само че тя обикновено идва от обкръжение, от което не можем да избягаме далече, далече, или от хора, които няма как да набием. И ето ни в стрес. Да бе веднъж, да бе два пъти дневно…Вече броим само най-големите, малките се трупат, трупат…
Стресът е оня звук на сирената за тревога, който призовава депресията. И тя се отзовава, пристига с доброто намерение да затрупа насъбралите се стресове от проблеми, за да не ги виждаме. Това е нейната представа, че ни защитава, толкова е коефициентът ѝ на интелигентност. Иска да направи нещо за нас, но не знае какво. Тя ни обича, макар и глупаво. Глупавите обичащи са много предани и усърдни, не жалят сили да правят всичко за нас, но глупостта им обезсмисля всичко. Депресията ти казва: „Ето, тук съм вече, можеш да ми се отдадеш изцяло, можеш да плачеш, можеш да не ставаш от леглото, можеш да спиш колкото искаш, вместо да се занимаваш с нещата, които ти носят стрес, покрила съм всичко с черната си мантия, проблемите ти стават невидими, когато пристигна аз“. Така би ни говорила депресията, ако можеше. Тя ни обича, няма смисъл ние да я мразим. Просто трябва да намерим подходящия начин да си говорим с нея.
Атанас Славов – няма тема, по която да не продължава да го чувам и сега, когато е в отвъдното. Казваше, че трябва да се живее валчесто. Е, как така валчесто? „Във всички посоки“ – уточняваше. И надолу ли? „Във всички посоки, казах.“ В това валчесто свое живеене той се беше докоснал до всичко лошо и добро, красиво и грозно, беше си научил уроците и щедро ги пръскаше край себе си. Някоя сутрин звънеше: „Хайде да ходим да пием кафета.“ Не мога – мънках, – в депресия съм. „Ами сложи си тогава бяла лилия зад ухото и стой главно в профил“ – казваше. И после: „Аз съм в шест пъти по-голяма депресия от теб.“ Е как го изчисли? „Ей така – три по две е шест. Аз отивам да пия кафета. Пък ти стой в блатото и търси въжето.“
За кое въже си помислихте. Не, не става дума за него. Бате Насо имаше теория, че когато си в блатото, може да те издърпа само твоето въже – това може да е писането, играенето, сънят, танцуването, приятелството…Просто трябва да си знаеш въжетата, защото най-често те са повече от едно, да си ги намериш и хванеш здраво, след което да се набираш с тяхна помощ нагоре. Щом се живее валчесто, няма как да не си понякога долу. Важното е да откриеш въжетата си и да можеш да стискаш здраво.
