„Никой общественик и изобщо нормален човек не би казал такива думи, които да звучат по този начин. Убеден съм, че Валери Симеонов е имал нещо съвсем друго предвид“, разправя зам.-председателят на ВМРО и евродепутат Ангел Джамбазки. В същото време обаче Симеонов не само не се извинява за изказването си, че законът за хората с увреждания е „опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, изкарваха на пек и на дъжд тея уж болни деца“, ами гордо се пъчи, че не се отказва от нито една своя дума. Нормален човек ли е тогава Валери Симеонов?
Ако някой напише, че той е идиот, все пак ще направи груба грешка. Както е известно, в Древна Гърция думата означавала частно лице, отделен, обособен човек. Тъй като древните елини се отнасяли с голяма сериозност към обществения живот, тези, които избягвали участие в политиката (например не гласували), били наричани идиоти. „По смисъла на атинската демокрация идиотът е обратното на активния гражданин“, а Валери Симеонов е цял вицепремиер по икономическата и демографската политика, при това с пъстър букет от ресори. Отговаря за здравеопазването, наблюдава дейността на министрите на труда и социалната политика, на околната среда и водите, на транспорта, информационните технологии и съобщенията, туризма. Отгоре на всичко координира работата на държавните агенции за българите в чужбина, за закрила на детето, за метрологичен и технически надзор, както и на Държавната комисия за стоковите борси и тържищата. В неговия ресор попадат също Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, Агенцията за ядрено регулиране и Патентното ведомство.
Вярно е, че през 1900 г. д-р Хенри Годард, известен американски психолог, предлага квалификация на степените на интелектуално развитие, според която идиот става синоним на човек със забавено умствeно развитие. Неговите термини обаче не се използват отдавна, а и не можем да допуснем, че политик с IQ под 30 (така е във въпросната класификация) може да се справи с толкова тежки ресори. То не че Валери Симеонов се справя кой знае колко, но това в никакъв случай не е белег на retardatio mentalis profunda. Да го наречем идиот, следователно ще е доста пресилено, освен ако не използваме определението като художествен похват (по един виден социолог и депутат, нарекъл „дебилни“ 80% от българските граждани).
Последното, разбира се, също е рисковано, защото е напълно възможно Валери Сименов да не разбира от художествени похвати. И да рече да съди онзи, който си е позволил да ги употребява с подчертано негативна конотация по негов адрес. Така постъпи, да речем, покойният вече Йорг Хайдер през 1990 г., тогава лидер на Австрийската партия на свободата и губернатор на провинция Каринтия, понеже се почувства засегнат от думата Trottel. След като в своя реч крайнодесният политик възхваляваше ролята на германските войници по време на Втората световна война, главният редактор на авторитетното списание „Форум“ Герхард Обершлик написа коментар, озаглавен „P.S.: Идиот (Trottel), а не нацист.“ Хайдер заведе дело за обида и Обершлик бе осъден да плати глоба, после обжалва, но апелативният съд във Виена само намали глобата. Това го принуди да се обърне към Европейския съд по правата на човека, та чак тогава решението беше в негова полза. И знаете ли какво гласяха мотивите за оправдаването на Обершлик? „Границите на допустимата критика по отношение на политиците, действащи в това си качество, са по-широки, отколкото за обикновения гражданин. Политикът неизбежно и съзнателно се подлага на щателно наблюдение на всяка своя дума и действие както от страна на журналистите, така и от страна на обществото като цяло, и трябва да показва по-висока степен на толерантност.“
Щом съдът в Страсбург е решил, че в Австрия един политик спокойно може да бъде наречен идиот, значи не пречи да приложим подобни похвати и в България. Много е вероятно такъв да се обиди, но пък вие винаги разполагате с шанс за отстъпление с примера от Древна Гърция. И по-важното: ако изходите от изказването на самия Симеонов например, няма пречка да добавите просто едно „уж“. Нарекли сте го идиот наужким и толкова. А, и сте имали предвид нещо съвсем друго (по Джамбазки), поради което не виждате причина да се извинявате. Пък и защо човек да се извинява, когато само се е измайтапил?!
Като стана дума за майтап, точно вицепремиерът ще прояви най-голямо разбиране, понеже неведнъж е демонстрирал чувството си за хумор. Отива например на границата с Турция, заема се собственоръчно да връща гласоподаватели, поваля на земята възрастна жена и после през смях обявява: „Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше. Тя е единствената, която нямаше намерение да се върне и си знаеше правата!“. Или: разшумява се около някакъв патриотичен Trottel, който позира с изпъната ръка край восъчни фигури на нацисти, но Симеонов през кикот разправя как като студент самият той отишъл в „Бухенвалд“. „Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там… Дали някой не може сега да каже: Подавай оставка и се прибирай на село?“, хили се той, щото в концентрационен лагер е преди всичко ужасно… забавно.
Самият факт, че такъв политик още не е подал оставка, за да се прибере на село, също е пълен майтап. При това точно преди година той беше осъден от Бургаския районен съд за разпространяване на реч на омразата, която според българския Наказателен кодекс се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева. Нищо от това, разбира се, не го сполетя, след като обяви, че „циганите са нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки.“ И даже напротив – продължи да председателства и Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси!
Няма да бъде разкаран и сега, това е ясно, но още по-идиотско е да ни се обяснява, че не успявал да изрази добре онова, което всъщност имал предвид. „Той съвсем по друг начин иска да го каже, но аз не съм му адвокат, да излезе да обясни какво е имал предвид“, увърта премиерът, при положение че вицето му не се отказва и от една своя дума. Подигравката, иначе казано, е споделена, споделени са и простащината, и липсата на емпатия. Не само към окаяните жени, които с месеци протестират заедно с нещастните си деца, но и към уж здравите – уж, защото да понасяш безропотно едно издевателство, е висша форма на обществен мазохизъм.
Не смея да кажа чак дебилизъм като онзи професор по социология и депутат, но сам по себе си терминът не е обиден, а означава „слаб, немощен“. Хората със слаба умствена недостатъчност обикновено са вяли, добродушни, ласкави и не на последно място „лесно внушаеми, поради което често изпадат под чуждо влияние и понякога стават оръдие в ръцете на престъпници и хора със зла умисъл“. Не ми се струва възможно 80% от българските граждани да са такива, но някои сходства между тях и горното описание будят известна тревога. Ами ако нещо ни има, за да сме толкова немощни, вяли, до степен на добродушност към непоносими извращения от страна на овластени? Ами ако наистина сме здрави наужким, а всъщност много, много болни, с вече хронични увреждания от толкова търпение и волска апатия?
Валери Симеонов знае отговорите на тези въпроси, затова и си позволява да бъде арогантен и безпардонен. И не, не той е идиотът, за съжаление, когато му е предоставено правото да се майтапи с „Бухенвалд“, да блъска „баби“, да се гаври с клетници. Да бяхме здрави, прави хора, със себеуважение и с чувство за достойнство, не отдавна да беше изгонен с шамари, а изобщо нямаше да припари до текущата си позиция.
Всичко това, разбира се, е до болка известно, по-лошото – не променя абсолютно нищо. Казвано е, писано е, и онова за гнева се е превърнало в противно клише. Е, не се разгневяваме и това е! Най-страшно обаче ми се струва, че един ден можем да се събудим и да ни се стори, че думи като неговите са безобидни, истинска шега, дори комплимент. И въобще нещо нормално, нещо напълно естествено. Като въздуха, само дето вдишваш гнусота и издишваш гнусота, докато най-сетне престанеш да я забелязваш.
