Както често се случва, някои неща са такива каквито са. Докато внезапно не са. Изведнъж коментатори, анализатори и най-обикновени хора се стреснаха от наскоро публикувани социологически данни, които показват отчетливо негативни тенденции в отношението на българите към ЕС. При референдум за оставане в организацията, съотношението в подкрепа на членството вече клони 2 към 1. Попитани за ползата за страната от него, положителният баланс е едва 48% на 26%. Попитани за влиянието на присъединяването върху България, положителното съотношение също пада осезаемо до две към едно. Подобна картина наистина е впечатляваща и стряскаща, но знаци за случващото се има отдавна и те са били често и обилно коментирани и на нашия сайт. Съвсем друг въпрос е колко хора им обръщаха внимание и защо не го правeха с необходимата сериозност. В нашенското полу-магическо мислене, положителното отношение към ЕС винаги се е смятало за почти природно явление, извън всякакви възможни криволичения, сред най-стабилните и почти неотменими социални нагласи, които дори няма какво толкова да бъдат изследвани и коментирани. Те са очевидни и вечни. Естествено се оказа, че това не е така.
Има поне няколко съществени, по-дългосрочни причини за постепенното отслабване на про-европейските нагласи в нашето общество. Сред най-важните е пълното редуциране на членството до две блага: пари и възможности за напускане на страната. Ползи като свободно движение, безпрепятствено влизане в трудовите пазари на по-богатите страни и емиграцията чрез лесен достъп до образование и чужди социални системи са трайно ценените предимства от българските граждани. Евро парите вече се приемат като дължими от Запада, нормализират се и дори не се възприемат като форма на подкрепа. Така постепенно при тях отпада усещането за отношение, за ангажимент, отпада възприятието, че това е елемент от цялостна програма за подкрепа на ускорената европеизация на страната. Нещо повече, покрай непрестанните скандали и злоупотреби с тези средства се случва най-лошото. Евро парите стават поредните публични ресурси, отредени за едни хора, просто още една част от мега-мрежите на корупцията и криминалното преразпределение. Те вече не приличат на инвестиции в бъдеще, а на мародерство в настояще. Нямат вид на ускорители на българската икономика, а на лесна плячка за местните феодали.
Постепенно през последните години ЕС и нашето членство в него остана без говорители. Върнете се назад през последните години и се опитайте да откриете значим политически субект, който го прави сериозно и системно. Това беше една от задачите на „Реформаторския блок“ след вълната от протести срещу Делян Пеевски и тогавашното правителство, но това се оказа напразно очакване. Дори неговите участници в коалиционното правителство на практика не оставиха никаква съществена евро следа. ГЕРБ все повече имитира и просто крепи на косъм европейската си легитимност, за да не са самокатурне политически. Цветан Цветанов остана единственият, който периодично се опитва да лъска външно-политическия имидж на партията си, но той е извън изпълнителната власт. БСП навлезе в може би най-анти-европейския си период от началото на прехода, а т.н. „патриоти“, както винаги, трасират патриотизма си през Москва. Ако не беше нашето председателство на Съвета на ЕС сигурно нямаше и да чуем за организацията през първата половина на тази година. Но дежурните баналности на институционално дължимата реторика нямат нищо общо със сериозен разговор за ЕС, неговите политики, развитие, ползи. Съюзът е вече странно невидим в България. Затова и не е изненада, че все по-малко хора го забелязват.
Избуялото българско патриотарство очаквано взе на въоръжение и различни елементи на анти-европейската нагласа и реторика. По-тежкият проблем е, че отдалечаването от ЕС има още по-дълбоки причини. Основна сред тях е агресивния нов провинциализъм, в който се увиват все повече хора в страната. Той може да бъде представен по различни начини, някои по-директни, други по-аналитични. В най-оголения си вид, това е разновидност и примитивно надграждане на нагласата „абе, тези ли ще ми казват на мен“, но обърната към организациите, които всъщност до голяма степен осигуряват сигурността и просперитета на страната. Погледнато по-аналитично, този нов провинциализъм е драматично свиване на желанието и амбицията за дългосрочно включване в глобалния ред и среда чрез наша, вътрешна, социална и индивидуална промяна. Доскоро външният натиск за промяна на страната се приемаше като легитимна подкрепа, като важен допълващ механизъм за собствената ни трансформация и модернизация. Това все повече изчезва и ние слягаме все повече в една самодоволна и отблъскваща самодостатъчност, която вече приема подобни намеси като национална обида, като нелегитимни, като нежелани. Отношението на българите към ЕС все повече преминава през тази призма, която допълнително се култивира от противниците на европейската ни принадлежност.
Извън всякакво съмнение и последните няколко години на системно преформатиране на възприятията и отношението към ЕС имат своето влияние. Агресивното налагане на идеята за възникване на някаква „Гейропа“, непрестанните приказки за края на Запада или за края на ЕС започнаха да подкопават про-европейските нагласи и в България. Нещо повече, системното овладяване на цялата публична и медийна инфраструктура от нарастващо анти-европейски фигури на практика превърна българската публичност в една от най-населените с агресивни анти-европейски послания. Те спокойно преливат дори вече от националните медии, от остатъчните хартиени издания, от мрежите с онлайн хидриди, от страниците в социалните медии. Комбинацията от тезите за икономическо-политически и културен залез на Европа е вече публично ежедневие в България и на нея се противодейства все по-малко. Верността на тези твърдения няма никакво значение, а ерата на истеричните социални медии допълнително улеснява пласирането им. Дълбок и дългосрочен проблем за европейската принадлежност на страната е именно тази овладяна публичност, която непрестанно генерира все по-системни и агресивни анти-европейски послания. Тук пробив не се вижда отникъде и от тази гледна точка описаната динамика на подкопаване на доверието в съюза може единствено да се разраства.
Разбира се, поредицата от сериозни кризи и трусове в самия ЕС също имат влияние върху нагласите на българските граждани. В нашия случай, това е по-скоро валидно за имигрантската и бежанска криза, която продължи твърде дълго и все още тлее. Вече е очевидно, че това е сложен и дългосрочен проблем, който ще засяга България за дълги години напред и неубедителните реакции не носят увереност в „страните на първа линия“. Погледнато по-общо обаче, описаните причини за постепенните размествания в положителните евро нагласи на хората представляват все по-сериозно предизвикателство. Още по-притеснителното е, че те се разминават драматично с дори по-критичните оценки за случващото се в България и ЕС, за реалните факти и процеси, за баланса на ползи и рискове. На практика, в нито едно отношение не може да бъде изолирана положителна тенденция на реакция и преобръщане на описаното статукво. Нито политиците ни ще заговорят по друг начин, нито ще започнат да харчат парите по друг начин, нито някой вече има желание и сили да промени публичната среда. Новите евроскептици на „стария континент“ може и да са изненада за мнозина, но те изглеждат все по-реални и убедени в собствената си правота, а средата все по-подкрепяща.
