Възходът на нелибералните демокрации все по-често се представя като необратим. Още с разклащането на западните демокрации в годините на глобалната криза започна видимо проблематизиране на техния капацитет да поемат и този път вълните от недоволство. През първите години, източникът на политическа атака срещу либералното статукво трябваше да дойде отляво, поне натам бяха насочени очакванията. Когато тя не се материализира, мнозина си отдъхнаха и обявиха проблемът за решен – легитимността на системата е препотвърдена, няма достатъчна подкрепа за предлаганите алтернативи и колективно можем да сe успокоим. Брекзит и изборът на Доналд Тръмп не просто дадоха знаци в обратна посока, но изведнъж произведоха контекст, в който да бъдат разположени и разбрани още половин дузина съвременни политици, които правят съзнателен опит да модифицират съвременната демокрация в автократична посока. Тенденцията бе бързо очертана и обявена, един до друг бяха наредени Владимир Путин, Доналд Тръмп, Таип Реджеп Ердоган, Родриго Дутерте, а след последният конгрес на комунистическата партия в Китай и сегашният лидер Си. Любителите на драматични прокламации за политическото бъдеще на света моментално обявиха новата автокрация за неизбежна и необратима. Внимателният поглед обаче ясно показва, че бъдещето на всички тези лидери далеч не е толкова безоблачно и оптимистично.
Първата илюзия е за наличието на някаква едва ли не магическа способност на тези политици да заобикалят рутинните и ежедневни политически трудности. Всъщност, всеки един режим неизбежно си генерира собствени противоречия и напрежения, които трябва да се научи да решава устойчиво. Просто не е вярно, че само демократичните системи грешат и се затрудняват в намирането на работещи решения на проблемите. Подобна мистификация на автократизма е напълно неоснователна и това е все по-видимо. Друг проблем е кодирания в тази политическа парадигма тласък към автархия, към самозатваряне. Именно управлението на този импулс е сред най-големите предизвикателства, особено във време на задължителна степен на отвореност към глобалния свят, без която икономиката просто ще рухне. Тук автократите не просто се затрудняват, а на практика не са в състояние да намерят устойчиви състояния и се непрестанно принудени да излизат от критични моменти, в които сами се поставят. Свързан с това проблем е природата на самото тяхно политическо предложение. С други думи, те могат и да предлагат нова културна рецепта за съществуване през 21-и век, но това не отменя императива да генерират достатъчно широка и стабилна икономическа основа за своите режими. Балансирането на тези две опори на новите автокрации звучи лесно в собствената им реторика, но е много по-трудно в управленската практика. Следваща трудност за тях е свързана с динамиката в самите им общества. Разказът за успешните нови нелиберални политици включва приказка за благодарния народ, който най-накрая е намерил своя пастор и уверено върви към „обетованата земя“. Отново, социалната реалност е доста по-различна. Всъщност, недоволството и поляризацията в тези общества нараства, макар изявите на тези процеси да са различни и понякога не особено видими и убедителни за западните възприятия. Новите автократи все повече са подложени на нарастващ обществен натиск, често недоволство и все по-открити и организирани опити за тяхното отстраняване.
Най-очевидно проблемна е ситуацията на Ердоган в Турция. Досегашният фокус при него бе върху успешната централизация на правомощия и промяна на конституционния модел, което без съмнение е важно негово лично постижение. Но персонализацията на режима не се проектира така лесно в обществото и икономиката и там възникват все повече проблеми за него. На практика икономическият модел от последните 15 години е заплашен от срутване, а макроикономическите параметри вървят стремглаво надолу – обезценяване на национална валута, инфлация, оттегляне на чуждестранни инвеститори, прекомерен натиск върху цели сектори от приближени на режима, подкопаване на предприемачеството и т.н. Ердоган видимо се затруднява да балансира централизацията и тласъка към автархия с императивите на отворената глобална икономика и растежа. Социалната цена на създаването на неговия режим също става все по-висока. От една страна, тя се изразява в нарастваща поляризация вътре в самото общество и множащи се конфликти, от друга очевидна е ударена институционалната ефективност в резултат на множеството промени, гонения и преследвания на хора, уволнения и други. Освен всичко останало, Ердоган бе принуден да омекоти и настъпателното си поведение срещу ЕС и САЩ. Очевидно е, че режимът не се намира в стабилно състояние и трудностите ще се множат.
През последната година непрестанно нарастват и напреженията в режима на Владимир Путин в Русия. Доайенът на нео-автократите също започна да усеща лимита на изградената от самия него система. Внезапно започна да се говори за неговия наследник, за бъдещето на сегашната система, за нейната устойчивост. Сблъсъкът на дълбоко корумпирания и неработещ олигархичен модел с вече системните ограничения за руската икономика не може да бъде повече удържан. Комбинацията от добре таргетирани санкции и ограничения на енергийната икономика постепенно разбива цялостната фискална база на режима и непопулярните пенсионни реформи са само върхът на айсберга. Протестите се завърнаха и бяха неприятно мащабни за властта, макар да е ясно, че това няма да е пътят за срутването й. Репутационните унижения по повод разкритията около опита за убийство на Скрипал и дъщеря му удариха особено болезнено чувствителната политическа руска душа. Нещо повече, те съвпаднаха с непрестанни външно-политически провали в опитите за смекчаване на санкциите срещу страната, изплъзващата се Македония или пък неудобните разкрития на разузнавателните руски действия в Гърция. Рестарт с Тръмп няма да има, нито пък някакви репутационни ползи около тези отношения. Въобще, цялостното поле за политически и икономическо маневриране на Путин и компания намалява, а вътрешните им проблеми единствено нарастват и тепърва ще генерират нови предизвикателства. Независимо от добре отгледания защитен интелектуален вал в самата Русия, но най-вече в различните европейски държави.
С различни условности, сегашният китайски президент също може вече да бъде причислен поне като кандидат за принадлежност към групата на автократичните лидери. Това стана реалност след последния конгрес на партията, когато Си направи еднозначен и успешен опит да наруши установената традиция на два управленски мандата и неговата политическа мисъл бе интегрирана в конституцията на страната. Заедно с множеството мерки и политики по затягане на по-либералните параметри на досегашната система, например по отношение на медии, социални мрежи, неправителствени организации и т.н., той извън съмнение предприема курс на централизация на властови ресурси, който е без прецедент в годините след началото на реформите в края на 70-те. Любопитно е, че по подобие на Турция и Русия, и в Китай има различни индикации за нарастващо недоволство от тази маневра и увеличаващи се напрежения, които ще поставят на изпитание авторът на този опит за автократична трансформация. Проблемът тук е, че досегашният успешен китайски модел на развитие се дължи и на уникалния модел на само-коригиращото се колективно ръководство, който сега ще бъде поставен под съмнение. След тази маневра на Си е осезаемо и недоволство сред висшия партиен ешелон, макар това да се случва по начини, които не се непосредствено видими за външния наблюдател. Още по-голямата трудност за китайския президент е, че преходът към нов икономически модел сега навлиза в решителна фаза. Независимо от „твърдата ръка“, недоволството в страната нараства, дълговият проблем се задълбочава, държавните компании все така изискват все повече финансова подкрепа, създаването на работеща социална държава става все по-належащо и т.н. Въобще, бъдещето за новите автократи не е това, което беше. Както често се случва, новините за техния триумф са силно преувеличени. От всичко това не следва, че тези режими внезапно ще се сринат. Но дълбоките им проблеми очевидно подкопават претенцията им да бъдат модели на утрешния ден.
