Започналата година ще бъде населена от хора, които трескаво търсят знаци за наближаваща нова криза, за внезапно разместване на нашия живот, за поредно пренареждане на битието ни. В това, стартиращата година ще си прилича на 2007-а, когато немалко знаци за набъбващи проблеми заставаха пред очите ни, но малцина успяваха да ги подредят, за да видят ясно задаващото се сътресение, което разбуни света само година по-късно. Научили своя урок, поне в това отношение, мнозинството анализатори и коментатори ще прекарат идните месеци именно в това занимание. В този паралел обаче има любопитна инверсия. През 2007 година бяха все по-видими симптомите, но не беше ясна диагнозата. Сега ситуацията е обърната. Вече обявиха диагнозата, а нашата задача е внимателно да открием и назовем нейните знаци и симптоми. Казано по друг начин, през последните месеци на изминалата година бе изграден консенсус за наближаващата следваща икономическа криза, а за 2020-та бе обявено нейното начало. Сега колективната ни задача е внимателно да вървим по стъпките на това съгласие, докато тя ни връхлети, с надеждата че няма да бъдем толкова изненадани и няма да ни причини толкова непредвидени щети.
2019-та година ще бъде време на очакване, на трескаво търсене на параметрите на задаващата се икономическа криза. Множество индикатори за движение в тази посока вече бяха представени през изминалите месеци – нарушаване на синхронизирания растеж и неговото забавяне, естествена цикличност, високи нива на дълг, поскъпващ долар, покачване на лихвите, зацикляне на много от азиатските икономики, натрупване на нови структурни напрежения в много региони и икономики и т.н. Точните параметри и конфигурации така или иначе са задача на икономистите. Освен година на очакване обаче, 2019-та ще бъде и година на подготовка за следващото сътресение. И това е видимо на все повече места. Централните банки навсякъде осъществяват програми по свиване и прекратяване на различните мерки на подкрепа, постепенно вдигат лихвените нива и започват отново да създават пространство за маневриране и инструменти за кризисно управление. Някои правителства трескаво подкрепят различни нови сектори и индустрии, най-вече дигитални и технологични като елемент от програми за преструктуриране на икономиките с потенциал да омекотят негативните ефекти от следващата криза. Има и правителства, които правят и тестват модели на бъдещи политики – фискални, монетарни и управленски, с които да атакуват края на цикъла на растеж.
През последните няколко години стана аналитична мода да се говори за нарастване на политическия риск. В последните години на икономически растеж, рисковият фокус се пренасочи към политиката. Стандартният прочит на този риск върви по една основна линия и това е серийната национал-популистка атака върху неолибералния ред и глобализацията. Очакванията за неговото взривяване продължават да са най-шумни и прозират в обсебването с Брекзит и Доналд Тръмп. Появата и активизирането на нео-автократи като Путин, Ердоган, Дутерте и, все повече, Си водеше със себе си прогнози за агресивно завръщане към протекционизма, радикално преобръщане на глобализацията и съответно нарастващи икономически проблеми и кризи. Различни европейски мини-кризи от типа на сблъсъка между Италия и ЕК, зациклянето на Макрон, парализираната „голяма коалиция“ в Германия, забавянето на растежа в еврозоната и други единствено следваше да допълнят тъмните краски на рисковия нов свят. Всички рейтингови агенции се фиксираха върху политическите рискове, както и шефовете на големите мултинационални компании и инвестиционни фондове. Казано с други думи, политиката се завърна, но не като фактор за разрешаване на натрупаните проблеми, но като променлива, която ги причинява и усилва.
Започващата година би трябвало да донесе малко повече спокойствие в това отношение. Поредната вълна от шумни, катастрофични прогнози генерира повече притеснения, отколкото задълбоченият анализ оправдава. Рискът от автократите е видимо все по-ограничен. Путин е принуден да свие част от агресивния си репертоар, защото моделът му на икономическо оцеляване е подложен на все повече натиск. Ердоган също вече направи сериозни отстъпки от първоначалните си намерения, защото не може да намери устойчива формула, която да съвместява нео-султанския му режим с императивите на 21-и век. Си много повече се интересува от управление на сложните вътрешни баланси в Китай, отколкото мнозина разбират и предстои да направи немалко отстъпки. Тръмп не толкова разбива, колкото предоговаря, както е видимо от НАФТА 2, отношенията с ЕС и, все повече, от крайните му цели на сблъсъка с Китай. Да, поведението на тези играчи няма много общо с най-безоблачните моменти на глобализацията, но отдавна беше ясна необходимостта от някои корекции на сегашния модел. Капацитетът на ЕС да управлява кризи също постоянно се подценява, най-вече заради вече рутинна и банална критика срещу него. Някои от проблемите непрестанно се хиперболизират, например бюджетния сблъсък между Италия и ЕК. Ако икономисти и бизнесмени са очаквали ролята на политиката винаги да бъде затворена в безкрайната управленска подкрепа на глобализацията, то те са живеели в утопична измислица. Времената на 90-те няма да се завърнат, а настойчивото очакване, че от политиката ще дойде следващата криза единствено показва колко трудно те се ориентират в новата ситуация.
Годишните прогнози все по-често ни казват повече за нашите страхове, отколкото за реалните сценарии на предстоящото. Те разказват за притесненията ни, но и подреждат публичните очаквания. Предишната криза бе внезапна и дълбока, стресна света и ядоса хората с предхождащата я арогантност. Актуалните прогнози сякаш се позиционират повече спрямо това. Сякаш елитите искат да подготвят обществата за неизбежната следваща криза, да я нормализират като говорят непрестанно за нея, да покажат собствената си слабост пред силата на икономическата неизбежност. С надежда, че хората ще им простят. По-умните и способните успяват да подготвят правителствата и политиките си в очакване на сътресенията. Реално обаче таванът на колективните усилия за предсказване на бъдещето се ограничава до картографиране на рисковете и тяхното подреждане в някаква йерархия. Можем да популяризираме тази картина, но не можем да датираме отключването на кризата. Това изглежда като тежък недостатък, но всъщност не е съвсем така. Преди време посрещнахме 2008 година с мисълта, че сме надхитрили икономическата логика, с убедеността че навлизаме в някаква утопия на вечния растеж. Самото лишаване от тези илюзии ни прави по-подготвени за следващата неизбежна криза. А тя може да дойде достатъчно неочаквано. Мнозина казват, че това ще стане през 2020-та, но вие не разчитайте на това предвиждане!
