„Виждал съм някои пролети, които са завършвали с ужасни зими. Защото едно нещо е да свалиш властта или да блокираш улиците, съвсем друго е заедно да създадем по-добро общество, което има нужда от организация, дисциплина и дългосрочна работа.“
Цитатът е от реч на бившия уругвайски президент Хосе Мухика, чийто мандат изтече през 2015 г. Тогава той стана сенатор, какъвто можеше да е чак до 2020 г., но миналия август напусна поста и дори се отказа от пенсия. Просто прецени, че вече е на 83 години и не може да бъде кой знае колко полезен на страната си. Но е факт, че и като държавен глава беше известен със скромния си начин на живот. Наричаха го даже „най-бедният президент на планетата“, а самият той казваше: „Щом политиците започнат да катерят стълбата, те изведнъж стават крале. Нямам представа как това се случва, но знам, че републиката се е появила, за да гарантира, че никой на този свят не е по-важен от друг. Великолепието на офиса е нещо, останало от миналото. Дворецът, червеният килим, множеството хора зад теб, което повтаря „Да, сър” – това е ужасно!“.
Впрочем тогава Хосе „Пепе“ Мухика възразяваше, че не е най-бедният, защото „най-бедният е този, който се нуждае от много.” А какъв сте тогава, попита го Джонатан Уотс от в. „Гардиън“, докато разглеждаше скромната едноетажна къща, в която живееше със семейството си. Журналистът не криеше изумлението си, че Мухика се е отказал от лукса на резиденциите, дарява 90% от заплатата си за социални проекти, лети в икономична класа и кара стар „Фолксваген“, тип костенурка. Дали в цялата работа няма известна поза? „Глупости! Смятам за идиотски претенциите да бъда модел за когото и да било“, отговори президентът на Уругвай.
Мухика пое управлението на страната през 2009 г. и оттогава спечели одобрение в цял свят. Не само заради това, че живееше според средствата си и отричаше свръхпотреблението, а защото превърна Уругвай в най-социалната либерална страна в Южна Америка. Правителството определяше цените на някои продукти от първа необходимост и предоставяше без пари компютри и образование за всяко дете. В същото време президентът застъпваше свободолюбиви и напредничави идеи като легализирането на канабиса и премахването на догмите върху аборта. Сп. „Икономист“ писа за него, че е пример за поведение в период на икономии, но „Пепе“ смутено обясняваше, че неговата цел е да постигне „малко по-малка несправедливост в Уругвай“. Нищо повече от това. Не обещаваше „рай зад ъгъла“, а се опитваше да предложи модел за управленско и въобще за човешко приличие. „Президентът е високопоставен служител, който е избран, за да изпълнява определена функция. Той не е крал или Господ. Той не е шаман на племе, който знае всичко. Той е служител на обществото. Мисля, че идеалният начин на живот на президента е сходен с този на мнозинството хора, на които се опитва да служи.”
Трябва да призная, че дадох този пример и през септември 2014 г., когато българският му колега мислеше по сходен начин, доколкото в словото си при откриването на предизборната кампания заяви, че „народът очаква да бъдат гарантирани справедливост и правила за всички, а не институциите да бъдат превзети от лични интереси.“ За съжаление обаче, с това приликите между Росен Плевнелиев и Хосе Мухика се изчерпаха напълно, тъй като в нашия случай думите не се потвърдиха с дела. Дори по-лошото – делата ги опровергаха, свеждайки призивите за „справедливост и правила за всички“ до откровена демагогия, след като назначеното от държавния глава служебно правителство отпусна на своя работодател (при това по негово искане) близо 1 млн. лв. Докато държавният бюджет беше с нарастващ и трудно контролируем дефицит, всички ведомства – с орязано финансиране заради прехвърлянето на средства към здравната каса и прочие обстоятелства, които налагаха субсидиране само на най-належащите дейности, президенството получи 179 000 лв. за заплати и още 801 000 лв. за международната си програма.
Нещо повече, това се случи, след като в продължение на месеци тогавашният държавен глава постоянно се заканваше да бъдат изобличени лошите практики в управлението на бюджетните пари. В началото на юли 2014 г. той настояваше и за актуализация на бюджета и вдигане на тавана на дълга, апелирайки парламентът да развърже ръцете на бъдещото служебно правителство за договаряне на нови заеми. Слава Богу, идеята за „празните чекове“ не беше реализирана, но за сметка на това Росен Плевнелиев продължи да представя финансовото състояние на държавата като особено критично. Когато през септември имаше и наводнения и трябваше спешно да се отпуснат 26.5 млн. лв. за бедстващите райони, президентството пак не се отказа да получи 980 хиляди лв. допълнително…
Този пир по време на криза изглеждаше изключително цинично, след като сам си тръбял, че държавата е пред финансова катастрофа, а половин България газеше в тиня и кал. Та ето защо тогава ми хрумна идеята президентството да дари част от бонуса на бедстващите хора – и да е популистки жест, при всички положения щеше да изглежда по-приемлив от демонстрираното лицемерие. Пък и президентът го каза много хубаво в словото си по случай Деня на Съединението: „Ако потърсим съвременните измерения на българското обединение, можем да ги открием в светлите примери на гражданска доблест, на човешка взаимопомощ. Преживяваме природни бедствия и изпитания, през които преминаваме заедно с човещина, подадена ръка и грижа за ближния.“
Като стана дума за обединение, прави впечатление, че за такова напоследък говори и настоящият ни държавен глава. В новогодишното си обръщение, като цяло доста мрачно, Румен Радев даже заяви с известен оптимизъм: „Убеден съм, че нашият народ може да излезе от всяка криза и безпътица, когато надмогне егоизма и страха и обедини усилия в името на справедливостта, законността, суверенитета и просветеното бъдеще. В това е смисълът на единението. В това е бъдещето ни като народ и държава.“ И не вярвам някой да тръгне да го оспорва, защото е точно така, само че отвъд патоса, такива хубави думи би следвало да бъдат подкрепени с личен пример. Нещо, което Плевнелиев пропусна да направи, а щеше да спечели много повече от онези 980 хиляди лева. Например доверие, което нито една негова реч така и не съумяваше да вдъхне, и от каквото Румен Радев днес всячески се нуждае, когато говори за „ерозия на демократичните права и институции“. С основание, спор няма, но да кажеш, че проблемите бяха отсрочвани, но не и решавани, че се примирихме със застоя и безвремието, с липсата на цели и реформи, че преглътнахме ръста на цените и ниските доходи, никак не е достатъчно. Срещу „отстъплението на закона и справедливостта пред произвола“ трябва да се излиза с идеи, с жестове не толкова на лична благотворителност, ако ще и заплатата от 11 хиляди лева да го позволява, а с изградена и ясна представа как безвремието да бъде преодоляно. Наречете го „визия“, колкото и неприятно звучи по причина на изтърканост и изпразване от съдържание, а натам, уви, изглежда вече се е засилила и думата „единение“.
А единение около какво, извинете? И как да стане? Какво тогава ще кажете да се обединим около идеята политиците, не само президентът, да даряват една трета от заплатата си на сираци, както правеше по време на мандата си Жельо Желев?
Едно отдавнашно предложение, което сега би могло да бъде лансирано тъкмо от държавния глава и ще спечели 100% от одобрението на българите, е и закриването на НСО. Първо, защото службата охранява повече от 60 „силни на деня“, а бюджетът й за 2019 г. ще бъде в размер на 40,5 млн. лв. – с 3,3 млн. лв. повече от миналата година. И второ, много по-важното, защото службата непрекъснато генерира дразнещи скандали, включително със съпругата на президента, както и с политици, които не би трябвало да се ползват със скъпа държавна охрана. От тази гледна точка съвсем правилно едно от предизборните обещания на новоизбрания президент беше за ревизия на НСО, като издигналата го Корнелия Нинова също го посъветва да инициира такава. В края на 2016 г. тя предупреди, че са поръчани още „две нови коли за Националната служба за охрана за много пари“, а бюджетът на службата за 2017 г. е завишен от 34 млн. на 37 млн. лева. Наистина много пари, и наистина вбесяващо разхищение, особено когато Радев заговори за „живота на вересия“. „Бедността на хиляди българи е упрек към всички нас. От нея избуява и престъпността“ – така, във всеки случай, каза той в първата си реч като президент…
На този упрек Хосе Мухика отговори простичко: „Идеалният начин на живот на президента е сходен с този на мнозинството хора, на които се опитва да служи.” А и той не само се е опитвал, както се изрази с типичната за него скромност. При неговото управление Уругвай постигна изключителни икономическите успехи и вече наричаха държавата „Швейцария на Латинска Америка“. Икономиката на страната нарастваше годишно със стойности между 5 и 7 процента; според германския институт ИФО Уругвай започна да предлага най-добрия бизнес-климат на целия континент. Както писа „Дойче веле“, в престижните квартали на столицата Монтевидео се редуват добре поддържани еднофамилни къщи в английски стил, скъпи бутици и филиали на чужди банки, та „човек направо се чуди в Латинска Америка ли е или в Бевърли Хилс.“
Изобщо суперлативите се сипеха отвсякъде, включително за това, че нивото на корупция в Уругвай е по-ниско, отколкото в 80% от останалите държави по света. Според докладите на Transparency International в най-малко корумпираната страна в Южна Америка логично бяха отчетени и най-ниските нива на бедност. Личният пример на Мухика се оказа достатъчно заразителен останалите уругвайски политици да се държат прилично, без да е нужно да се прокарват мракобесни закони срещу „незаконно забогателите“. Каквито навсякъде има, но е интересно да се отбележи, че само у нас имущество ще бъде отнемано и независимо дали собственикът е оправдан от съда или наказателният процес срещу него е прекратен от самата прокуратура.
Апропо, меко казано спорните промени в Закона за конфискацията, които дадоха възможност за натиск и срещу порядъчни бизнесмени, не само бяха прокарани по спешност от ГЕРБ, ами и не получиха очакваното вето от държавния глава. Едва ден след новогодишното обръщение, в което, да повторя, той призоваваше да надмогнем егоизма и страха и да обединим усилия в името на справедливостта, законността, суверенитета и просветеното бъдеще, Румен Радев пусна граничещия с абсурдност закон на иначе с право критикуваното от него управление. Особено в частта, че то брутално гази законноста и произвежда единствено криза, хаос и отвращение…
Страх ли е това, или е егоизъм – Господ знае, но когато приказваш за „тъмнината“, не е лошо да я разсейваш с конкретни и светли дела. За целта се изисква инициативност, не толкова публистична витиеватост с нотки на черногледост дори в една празнична нощ. И като начало най-добронамерено съветвам и президента, и целия останал тъй наречен „политически елит“, да си изрежат ето тези думи на Мухика: „Печеля повече, отколкото имам нужда. За мен това не е саможертва, това е дълг. Моята цел е да оставя начин на политическо мислене, който да се утвърди трайно и да послужи да се движим напред.“
Като си ги изрежат, нека си ги закачат на стената, за да ги прочитат със сутрешното си кафе. Думата „дълг“ все още не е загубила смисъл. Тя означава да върнеш доверието, с което си избран на даден пост, като го защитаваш с усърдие. И всеки ден.
