Тезата за залеза на Запада е вече клише, в пълния смисъл на думата. Публичното пространство е отдавна пренаселено с драматични, често истерични прокламации за неизбежния провал на западните общества и икономики, за необратимия му срив. Индустрията на катастрофичните предсказания бързо роди своите звезди, някои добре познати оплаквачи, други по-скорошни допълнения. Тезата е отдавна на въоръжение във всички идеологически арсенали на западните противници и опоненти и отдавна загуби много от ранния си аналитичен смисъл. Открои се и любопитна тенденция – тези, които най-малко познават „останалите“ и Изтока бяха сред най-нахъсаните защитници на идеята за западния залез. Дори в България мнозина „обичайни заподозрени“ засричаха по студиата различни варианти на това велико предсказание. Зачакаха и да се случи, но, по подобие на отколешните предсказания на марксизма, времевият хоризонт непрестанно се измества в бъдещето. Всъщност, ако в момента има любопитна и значима тенденция, тя е в точно обратната посока. Не в залеза на Запада, а в дълбокото проблематизиране на основните опори на възхода на Изтока и неговата нормализация като явление, което неизбежно носи множество добри новини, но и не по-малко проблеми и предизвикателства. Именно това сближаване между двата свята ще бъде голямата новина на започналата година.
Основната опора на тезата за възхода на Изтока и залеза на Запада е свързана с икономическия растеж. И най-вече през последните две десетилетия, когато страни като Китай имаха двуцифрен растеж, докато западните стопанства постепенно забавяха темпо. Сега има поне няколко динамики в различна посока. На първо място е постепенното сближаване на темповете на растеж между Китай и Запада. Китайският е вече де факто около 5 %, а според някои оценки, и под 5% независимо от данните на официалната статистика. Самите средносрочни прогнози на официален Пекин са за около и под 4%. В същото време, сегашният ръст в САЩ е около 4%, а в еврозоната около 2%. На второ място е любопитен скокът на растеж в азиатски икономики (от порядъка на 6-7%), които не следват китайския модел на развитие. Това са страни като Индия, Филипините и Индонезия, които определено имат много съществени отлики от Пекин. В този смисъл, няма как от сравнително високия икономически ръст в Азия да бъде направен извод за системно предимство на един модел, незападен, за сметка на друг, по-западен. На трето място, предричаният срив на по-зрели икономики като Япония, южна Корея, Тайван и други не просто не се случва, а те постепенно успяват да направят преходи към нов модел на развитие. Нещо, което Китай тепърва има да прави. На следващо място, всъщност самата китайска икономика е все по-зависима от тези в нейната периферия, защото времената на еднопосочност (износ на евтини стоки) приключиха и сега тя зависи от способността й да изнася услуги и продукти с по-висока стойност. В този смисъл и погледнато в повече дълбочина, на Изток тепърва предстоят фундаментални стопански размествания, които не гарантират висок и равномерен растеж. Още по-малко пък означават еднозначен триумф на непазарен модел на развитие.
В същото време, хибридният характер на китайския модел се задълбочава. От една страна, президентът Си все повече усилва влиянието на държавата в части от икономиката, например чрез натиск върху частните фирми и де факто национализации в много сектори, продължаваща финансова подкрепа за държавните компании и други. От друга, обаче, самата икономика е все по-зависима от частните фирми, независимо от местните условности в това отношение. Знакови фирми като „Байду“, „Тенсент“ и „Алибаба“ са такива, независимо че наскоро държавата припомни на Джак Ма неговото членство в ком партията. Частният сектор генерира две трети от икономическия растеж на страната, а 8 / 10 от работните места се създават именно от него. Нещо повече, тази тенденция не е на няколко години, тя е вече установена траектория на развитие, с което лидерите на страната все повече са принудени да се съобразяват. През 2000-та година, приносът на държавния и частния сектор към индустриалното производство е бил равен, в момента той е 80% на 20% в полза на частния. Към този списък спокойно можем да добавим и множество други „пазарни модификации“, които проблематизират всякакви приказки за ясно оформен алтернативен модел на западния. Те включват неща като намаляване на публичните дългове и политика на дългосрочното им редуциране, реформи на банковия и небанковия сектор и постепенно въвеждане на западните модели на кредитиране, регионални програми за пазарни реформи, които включват подкрепа на частния сектор с оглед създаването на достатъчно работни места при продължаващото преструктуриране на китайската икономика. Иска се много въображение и безпочвен ентусиазъм, за да откриете тук някаква дългосрочна и системна алтернатива на западния модел. Да, има множество местни специфики, хибридност, но мощен идеен конкурент трудно ще откриете отвъд реториката.
Повечето азиатски държави тепърва ще трябва да намират решения на цяла поредица от сложни проблеми, които възникват с узряването на техните икономики и развитието на техните общества. Всъщност, най-подготвени в това отношение са именно страните най-близки до западните модели, защото имат не просто натрупан подходящ исторически и политически опит, но и институционална гъвкавост. В най-общи линии, разширяването на средната класа изисква създаване на множество публични услуги от нов тип: широко – обхватни здравна и социална системи, функциониращи административни и данъчни системи, работещи съдебни структури и т.н. В много отношения и в повечето страни това тепърва трябва да се случи. Към това трябва да добавим нарастващи демографски проблеми, намиране на нови икономически модели на развитие след края на първата глобализационна вълна, регулиране и управление на социални конфликти, свързани с ускореното развитие и нарастващото неравенство (което в повечето страни е доста над нивата, характерни за западните общества). По-задълбочените анализатори на континента изтъкват и нуждата от развитие на форматите за между-държавни отношения, които едва сега започват да се множат. Отсъства и характерната за Запада култура на многостранно сътрудничество, която позволява координирани действия и решения на сложни проблеми и предизвикателства. Въобще, в един фундаментален смисъл, Изтокът тепърва ще трябва да създава навиците и структурите, които поддържат функционирането на по-богатите общества. Това е задача с повишена трудност.
Повечето проповедници на възхода на изтока говорят за алтернативния модел на Китай и пропускат една елементарна и очевидна подробност. И тя е че всъщност много от успешните истории от тази част на света са с произход държави, които в значителна степен следват западните икономически и политически модели, разбира се, с известни условности и специфики. В този смисъл, Китай е изключение, а не правило. Например, това в момента е валидно по отношение на Индия, Индонезия и дори Филипините. Единствено Виетнам може да бъде прикачен към категорията на Китай, но дори тук частният сектор е основен двигател. Да не говорим за „икономическите тигри от първо и второ поколение“ като Япония, южна Корея и Тайван. Често в този контекст се забравят Австралия и Нова Зеландия като първата е особено активна в укрепването на западните модели в момента. Отделно от това, ако сега има някаква ясна тенденция, тя е по посока на регионална консолидация на западно-ориентираните държави. На практика, тезите за залеза на Запада и възхода на Изтока са все по-затрупани от идеология и позиционни приказки в полза на нечий политически дневен ред. Ако човек слуша внимателно, ще реши, че Западът едва ли не вече изостава необратимо от Изтока и съдбата му е предопределена. Погледнете обаче внимателно данните и ще видите доста различна картина. Например, по данни на Световната банка, всъщност „ножицата“ на БВП между САЩ и Китай в момента е по-голяма, отколкото е била през 1960 година! Звучи доста любопитно, нали! И не се вписва никак в неспирната канонада от катастрофични сценарии за западния свят. Все по-очевидно е, че именно Изтокът тепърва ще трябва да се справя с все по-трудни задачи.
