Разположил се удобно на един розов облак, Николо Макиавели отпиваше от сутрешното си кафе с известна досада. От близо 500 години се намираше в рая, за който всеки простосмъртен приживе мечтае, но където той не се чувстваше в свои, така да се каже, води. Напротив, през юни 1527 г. Николо разказваше на събралите се около смъртното му ложе приятели един свой сън, в който му се яви група облечени в дрипи светци с изпити лица. Те се издигаха към небето, ала в същото време други хора – с достолепни осанки и благородни лица, се спускаха към ада. Сред тях разпозна Платон, Плутарх и Тацит и тогава реши, че неговото място също е там. Така щеше да продължи съкровените си разговори с титаните на мисълта, които истински и дълбоко почиташе. Това бяха и последните му думи.
„Защо ме наказваш толкова сурово, Господи?“ – въздъхна Макиавели, както правеше всяка божа сутрин, но вопълът му стигна единствено до ушите на Франческо Ветори. Някогашният посланик на Флоренция при Светия престол, близък негов другар и душеприказчик, махна с ръка отегчено. Той беше слушал тази тирада цели пет столетия, така че му бе доволно додеяло от подобни оплаквания. В писмата, които двамата си пишеха приживе, вече бяха обсъдили изкуството на политиката, пак тях дъвчеха и откакто се намираха в рая. И тази сутрин, види се, нямаше да направи изключение.
Макиавели: Помниш ли кога ти написах, че съм съчинил малка творба – De Principatibus, в която, доколкото мога, задълбочено съм изложил мислите си по въпроса „що е владение, какви видове има, как се придобива и запазва, защо се загубва“?
Ветори: Да, беше с дата 10 декември 1513 година. И цитира Данте, който бил казал, че „разбраното ще се превърне в знание едва когато се запамети“. След като те изгониха от длъжността Секретар на Флорентинската република, ти се уедини в кулата Монтен и всъщност нямаше какво друго да правиш. Освен да играеш дребен комар със съседите и да надзираваш дървосекачите, разбира се.
Макиавели: Точно ти ме вдъхнови, Франческо! Знаеш го, нали?
Ветори: Така си е, колкото и да звучи нескромно. В свое писмо ти бях споделил: „Не мога да престана да се удивлявам какво разнообразие от похвати – един от друг по-остроумни, е изобретил човекът с единствената цел да измами своите себеподобни“. А ти, Николо, отвърна, че лековерието на масите е дар от съдбата за всеки владетел, но да се разчита на съдбата, съвсем не е достатъчно. „Лековерието е плод на невежеството, затова невежеството трябва да бъде насърчавано.“ Не знам дали те цитирам съвсем точно, но беше нещо в този смисъл.
Макиавели се изчерви от похвалата, но радостта му не трая дълго. От розов облак в близост до неговия долетя неудържим смях – хилеше се Еразъм Ротердамски. Няколко години преди написването на „Владетелят“ именно Desiderius Erasmus Roterodamus, както бе рожденото му име на латински, вече бе издал в Париж блестящата си сатира „Възхвала на глупостта“. И то отново под формата на писмо, само че до приятеля му Томас Мор. Беседата се водеше от първо лице, от името на Stultitia – Moria (Глупостта), която превъзнасяше себе си и невежеството. Още в увода Еразъм се хвалеше: „Дето я накарах да говори, би трябвало да бъде за полза на всяко лице“. Творбата му се радваше на такъв добър прием, че само докато беше жив, бе преиздадена поне 40 пъти. Ротердамски се гордееше най-вече с обстоятелството, че тонът на произведението беше абсолютно сериозен, а Глупостта привеждаше рационални доказателства за своето величие от различни области на човешкия бит и познание.
Макиавели (раздразнено): Ни най-малко не си мисли, че съм те изплагиатствал!
Ротердамски обаче не му обърна никакво внимание и продължи да се смее. „За упрекването ми в хапливост аз ще отговоря, че винаги духът ми е бил напълно свободен да се надсмива безнаказано на всекидневния човешки живот, стига само свободата да не преминава в лудост“ – така беше отговорил на засегнатите от „Възхвала“-та, та нямаше смисъл да се повтаря. Освен това ценеше ума на Макиавели, широките му познания и дарбата на изкусен стратег. Но и той скучаеше в необятния рай, където надлъж и нашир се простираше синьо небе с розови облаци, и само понякога прелитаха херувими в златоткани одежди.
Еразъм: Какво ще правим днес? Повдига ми се от божествената амброзия! А само ако за половин час можехме да зърнем какво се случва в ада…
Точно в този момент край облака му прелиташе малък ангел, който реши да разсее вековечната досада на тримата райски обитатели. Почти прозрачното същество размаха лявото си крило и изведнъж пред очите им се разкри страшна гледка – долу хора стенеха пред огромни казани, излъчващи странна синя светлина, от които просто не можеха да откъснат погледи. Мъките им бяха неистови, някои се гърчеха на пода с изцъклени очи. Наоколо обаче не се виждаха дяволи, което будеше пълно недоумение у Николо, Франческо и Еразъм.
Макиавели (потресено): Но къде са Платон, Плутарх и Тацит?! И какво се случва с тези нещастници, защо страдат така, след като никой не ги измъчва със strappado?
Николо говореше за мъчението, на което бе подложен самият той, когато испанските войски върнаха на власт Медичите. Заради подозренията в заговор дълго бе разпитван, докато висеше със завързани зад гърба си китки, и от спомена още го побиваха тръпки. Ветори знаеше това, но уточнението се налагаше заради Ротердамски, който не можеше да се похвали с мъченичество. Той се радваше на опеката на могъщи покровители във време, когато Ян Хус изгоря на кладата, а собственият му приятел Томас Мор бе обезглавен. Ангелът обаче прекъсна въпросното уточнение с рязко помахване на крилото си, този път дясното, и започна да разказва…
Ангелът: Казаните, които виждате, се наричат телевизори. Точно сега хората са се струпали пред тях, за да гледат „Новото познание“ по БНТ 2. Това е предаване за мистиката и конспирациите, в което се обяснява, че светът се управлява от тайнствени сили. А БНТ 2 е нещо като по-малката сестра на обществената телевизия, която се издържа с данъците на същите тези хора.
Ветори: Божичко, аз наистина не мога да престана да се удивлявам какво разнообразие от похвати е изобретил човекът с единствената цел да измами своите себеподобни!
Макиавели, комуто бе омръзнало да слуша това, даде на Франческо знак да млъкне, нищо че навремето започваше писмата си до него с „Посланико Великолепни“. Преди отново да се обади, Еразъм го прекъсна, обръщайки се към ангела с почудено изражение: „Ама успява ли да го прави сериозно, като мен?“.
Ангелът: О, разбира се, много се старае! Важно е да се отбележи, че владетелите са страшно напреднали, те наистина насърчават човешките пориви към невежество. То е благодат за тях, както го нарече Николо, понеже могат да ги моделират за своите цели. Казано накратко, колкото по-глупави са поданиците – толкова по-добре за владетелите.
Еразъм: Но нали преди малко спомена, че тези хора плащат данъци за това издевателство? Не се ли сърдят поне мъничко, а?
Ангелът: Нищо подобно. На тях им харесва, наричат го „забавление“. Мнозина даже вярват, когато им приказват, че ни управляват хуманоидни рептили, които представляват нещо като глобално задкулисие. С масоните, илюминатите, фамилията Ротшилд и световното еврейство те по-лесно си обясняват защо не им върви. Нима наистина не е по-лесно да кажеш: „Илюминатите са виновни, че съм учил до трети клас и нямам работа?“, вместо да признаеш: „Сам съм си виновен“?!
Макиавели се замисли, но дори и неговият лукав ум не можа да побере цялата тази информация. Все пак намери сили да възрази: „Доколкото виждаме, те се измъчват, хич даже не дават вид, че се забавляват!“.
Ангелът: Уви, при по-внимателно вглеждане ще забележите, че страдащите са не повече от петима – един учен от БАН, двама университетски преподаватели, маг Илиян, когото новото предаване застрашава с конкуренцията си, и водещият Стойчо Керев, принуден да вади хляба си по този начин. Самият вие, Николо, бяхте написали: „Хората са по-склонни да грешат в изводите си, отколкото в наблюденията“, затова гледайте внимателно! Тъкмо благодарение на наблюденията си Коперник откри, че Земята се върти около Слънцето. Но това се случи, струва ми се, след Вашата смърт…
„… така че Земята е плоска, а американците никога не са стъпвали на Луната“, чу се в този миг женски глас. Тримата райски обитатели се вгледаха внимателно в картината и видяха в единия казан, наречен телевизор, да седи сериозна наглед дама.
Ангелът: Това е учителка по „Човек и природа“, сега гостува на предаването „Новото познание“. Но ако трябва да съм честен, познанието никак не е ново за децата от четвърти клас, на които преподава. Пред тях вече е развенчала хелиоцентризма на Коперник, за който вече споменах, и са стигнали до рептилите от далечна галактика, създали свят от холограми. Тоест неистински свят, напълно фалшив, в който хората са им нужни, за да източват енергията им. Тепърва й предстои да обори законите на Нютон, както и теорията на Дарвин, защото смята, че не човекът е произлязъл от маймуната, а е точно обратното. В което, между другото, може и да се окаже права…
Пред зейналата истина Макиавели напълно онемя, той се почувства някак незначителен, направо жалък. Приятелят му Франческо се опита да го успокои с потупване по рамото, а Еразъм Ротердамски прихна в такъв неудържим кикот, че замалко да се задави. „Скрий най-сетне този кошмар!“, извика със сетни сили бедният Николо, отпускайки се изтощен върху розовия си облак. „Горките хора, въобразяват си, че са живи“, помисли си той, за пръв път благодарен на съдбата. Беше сбъркал в предсмъртния си сън – там, в пределите на ада, нямаха място Платон, Плутарх и Тацит, нито той – изкусният политически стратег, когото след смъртта му нарекоха „съветник на тиранин“ и „инструмент на дявола“. „Та какъв дявол, моля ви се…“
Внезапно неговите мисли бяха прекъснати, защото Стойчо Керев настойчиво призоваваше духа му с помощта на катерицата Беатрис. И тогава така здраво се вкопчи в мекия облак, че… се събуди.
Стискаше възглавницата си. Отново беше юни 1527 година. Около смъртното му ложе се бяха събрали верни приятели. Макиавели само им се усмихна и с лека въздишка предаде Богу последния си дъх. Някъде горе щеше да се срещне с Ветори и Еразъм. И тримата щяха да скучаят ли, скучаят на драго сърце във Вечността.
