Получаването на 5 млн. лв. допълнително от държавата явно така окрили синодалните старци, че те най-сетне се впуснаха в общественополезна дейност. Но преди да я разгърнат в посока на засилена социална активност под формата на приюти и кухни за бедни, сираци и бездомни, Техни Високопреосвещенства решиха да вземат отношение по новата Национална стратегия за детето. При това го направиха съвсем не формално – колкото единствено да приветстват правото му на „живот, оцеляване и развитие“, ами се постараха да излязат с километрично становище по въпроса. Изготвено на фона с бащата от град Рила, който се самозапали, отчаян от бедност, след като повече от две седмици семейството му преживявало само на варен ориз, становището блести с искрена загриженост за бъдещето на децата…
Първо. „Ако по задоволителен за всички страни начин бъде преодоляно противоречието в българското законодателство и в НСД`2019-2030 г. по отношение на узаконеността на аборта и правото на живот на детето във всичките му жизнени цикли, обществото ни и в частност българските деца ще получат нов шанс за пълноценно съществуване и благословен напредък, а обществото ни – възможност за преодоляване на демографската криза.“ В превод това ще рече, че абортите следва да бъдат забранени, защото демографската криза не се дължи на друго, камо ли на усещане за безпътица.
Второ. „Чрез религиозното образование в детските градини и училищата се образоват не само умовете, но и сърцата на най-малките членове на нашето общество… Подрастващите поколения да бъдат възпитавани относно ценността на истинската любов, а не за сексуалността, изведена вън от контекста на любовта.“ В превод това ще рече да се въведе задължително обучение по религия, като се премахне сексуалното образование, понеже има опасност последното да попадне в ръцете на „държавни служители, неправителствени организации (често про-LGBT ориентирани НПО) и педагози със съмнителни убеждения“.
И трето. Принципът „всички права за всички деца“ абсолютизира правата на детето и предполага, че „то може да бъде разглеждано като пълноценен субект извън семейството и йерархичните отношения с родителите“. Затова БПЦ настоява да бъдат защитени правата и на родителите и да не се занижава авторитетът им с „изкуствени и крайни ограничения по отношение на възпитателните методи, които могат да бъдат използвани в отглеждането на децата“. Това пък в превод вече ще рече, че Светият синод не смята детето за пълноценен човек и открито се противопоставя срещу пълната забрана за телесно наказание.
Като цяло, синодалните старци всъщност защитават правото на детето да се роди, без да е желано, но тъй като отричат правото му да бъде образовано сексуално, то на свой ред има не само правото, а и задължението да роди дете, което ще е нежелано. В това обаче няма никакъв проблем, защото нежеланото дете, въпреки че не е съвсем човек, не е лишено от правото да бъде обиждано и бито. Е, синодалите все пак допускат, че съществуват забранени форми на насилие, и призовават те да бъдат „доуточнени“. Но в същото време твърдят, че има „допустими вербални или физически средства за корекция на детското поведение“, без самите те да ги доуточняват. И понеже религиозното образование още не е станало задължително, засега можем само да гадаем какви са.
Допустим ли е например шамарът? Или става и „колениченето с камъчета под коленете и стоянето прав с отворена уста и клечка, държаща устата зинала“, както пише Илия П. Блъсков в „Материал по историята на нашето Възраждане, град Шумен“? А може би боят с пръчка е по-подходящ, доколкото авторът на „Притчи Соломонови“ откровено съветва читателите си: „Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство” (13:25)? Нещо повече, той даже препоръчва боя не само като превенция, но и като корекция на порочно поведение: „Глупостта се привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него” (22:15). А за да доразвие мисълта си, по-нататък уточнява: „Пръчка и мъмрене дават мъдрост”, добавя и призива: „Наказвай сина си и той ще ти даде покой и ще достави радост на душата ти”, и накрая категорично наставлява: „Рани от бой са лекарство против злото”…
Ако не ставаше дума за тежка ретроградност, иронията щеше да бъде уместна, но в случая дори не говорим за допускане на насилие, а за неговото поощряване. Когато близо една трета от българите чистосърдечно признават, че бият децата си, Църквата не им казва, че грешат, а ги насърчава да го правят. Призвана да брани беззащитните, да им предлага подкрепа и утеха, тя върши точно обратното на призванието си. Тонът на становището – бездушен и менторски, няма нищо общо с „ценностите на истинската любов“. В него те са употребени единствено като клише, а истинско е само настървението срещу „все по-либералните методи на „възпитание” и „образование”, които странят от здравите и консервативни ценности на християнството“. Детето принадлежи на семейството, което може да прави с него всичко, включително да го пребие; далеч по-важно е да не се стигне до „ценностен разпад, развращаване на децата и младежта, изкуствена преориентация по отношение на пола, значително намаляване на техните физически и морални сили, дух на протест, отчаяние, безнадеждност и суицидност“. Здрав бой, за да не се разпадне ценностно! Яки шамари и ритници, за да не му намалеят физическите и морални сили! „Джендърите“ само дебнат, за да докарат българските деца до отчаяние, безнадеждност и суицидност!
Звучи толкова нелепо, че даже не си струва да се задават въпроси като как така БПЦ си представя, че малтретираният малък човек – да, човек, към когото се отнася без капка уважение, ще е в състояние да изпита ценностите на истинската любов и ще съумее да изгради „здраво семейство“. А най-гадното е, че докараните до отчаяние и безнадеждност „здрави семейства“ не търсят помощ от нея, както в случая със самозапалилия се баща, но синодалните старци ни най-малко не се тревожат заради това. В голямата си част те представляват тъкмо онова, за което писа още Стоян Михайловски, когато търсеше причините защо православието запада: „защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие“.
Затова и отдавна сме свикнали с демонстрацията на лично благополучие от страна на високопреосвещенства, чиито лица опровергават твърдението, че Светият дух поставя пастирите начело на Църквата. Покрай многобройните свидетелства за подмяна на вътрешната благодат с външно лустро и реквизит от бради, кръстове, медальони и жезли нямаше и една причина да се доверяваме на благочестието им. Не я виждаме и до ден днешен, понеже стремежът към духовно водачество често биваше сведен до най-семпло желание за овладяване на материални ресурси и налагане на контрол върху дистрибуторската мрежа за покупко-продажба на вяра. Църквата ни има по-скоро „битово-церемониално предназначение”, както се изрази веднъж д-р Николай Михайлов – тя прави курбани за здраве, освещава и снабдява населението с чудеса. Колцина от нас виждат в брадите и килимявките им знаците на същински Божии служители и Христови наместници, а не един вид униформена дегизировка?
В този смисъл напоритостта на Светия синод да излиза със становища извън времето и пространството е и донякъде забавна. Комични са и опитите да го играе загрижен за семействата и децата, когато един пример е напълно достатъчен, за да лъснат фалшът и лицемерието: предложението за забрана на абортите никак не се съвместява с огласената от Каракачанов идея за доброволен аборт при „маргиналните малцинства“. Излиза, че българите трябва да се плодят, а „другите“ – да намаляват със силови методи, което е залитане в твърде опасна посока, нали? Или все пак БПЦ някога ще доуточни, че осъжда фашизоидното хрумване на вицепремиера, понеже посрамва Христовото човеколюбие?
За да има тежест гласът й, Църквата би следвало да е на мястото си, а това няма как да се случи с кухи становища. По-лошото – с абсолютно вредни позиции, чиято логика може да се обърне и срещу самата нея. Защото, щом съществува допустимо насилие, утре някой като нищо ще каже: не съм доволен как синодалите харчат парите ми, особено онези 5 милиона допълнително. Напротив, даже съм бесен, та ще ги пердаша с пръчка и ще ги нашибам с колан! И не, хич няма да изглежда невъзможно, ами ще е напълно заслужено. От гледна точка на все по-абсурдните им претенции – дори и закъсняло.
