Да си представим, че Дякона тръгне по днешния столичен булевард „Васил Левски”, в най-представителната му част – от ъгъла с „Фритьоф Нансен” в посока Сточна гара. Първо сигурно ще му стане приятно, че такъв голям път носи неговото име. Нали и затова се е борил, да види как народа свободно излиза отвъд високите дувари и крачи без страх по пътища широки. Ще се почуди защо хората се отдръпват, като мине покрай тях и не го гледат в очите, а в дрехите.
Ако срещнеха очите му, щяха ли да го познаят?
„И вие ли сте от патриотите? Харесва ми как сте дегизиран” – ще го спре дребен мъж пред Английската резиденция. Ще носи табела: „ДА на БРЕКЗИТ” и ще води куче, наподобяващо мечок. Кучето ще се облекчи пред красивата ограда на резиденцията. „Всичко е лайна, всичко е помия. Да се махат и Англия, и другите от ЕС, за да останем само ние” – човекът с кучето ще говори все по-разпалено и ще обърне табелата. На опаката й страна ще е написано: „Права за българските имигранти на Острова”.
Защо българите напускат България, ще се почуди Левски. Нали се освободиха вече от турците? Но ще се сети, че той самият не веднъж е казвал: „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”. Ще си спомни, че е бил в Лондон, но не знае какво е ЕC, нито БРЕКЗИТ, нито кои са тези „ние”. Ще понечи да попита, но кучето-мечок ще издърпа стопанина си заедно с каишката и ще го повлече по една от страничните улици.
Ще се загледа Левски в голямо платно, приканващо „Ела да хапнем СУШИ”. Какво ли е това „суши”, ще гадае. Дали не са искали да напишат „С уши”, да слушаш с ушите си, да ги държиш отворени ушите. Народе????
От унеса ще го изтръгне девойка, която го гледа право в очите и държи нещо черно в ръката си. „Може ли да си направим селфи? Винаги съм мечтала да се снимам с Левски.” Разкрит съм, ще си каже Дякона и ще му стане хем хубаво, хем тревожно. Ще отклони с жест поканата – снимките са суета, в борбата за свобода няма място за суета.
Ще му направи впечатление, че хората, които си говорят сами стават все повече. И все по-малко са тези, които се усмихват, повечето са забили поглед в краката си. Сигурно и свободата е тъжно и самотно начинание, ще предположи. Кракът му ще се заклещи в изкорубената настилка на тротоара, ще се препъне, с мъка ще се удържи на косъм от калта. Ето защо народът наоколо гледа все в земята, ще си каже.
По пътя ще става все по-прашно и мръсно. Фасове, храчки, сополи, найлони, кучешки изпражнения – всеки се е облекчил, където свари. „Когато не се чувстваш чист отвътре, мърсиш и около теб. Искаш всичко да оцапаш. Мразиш всичко чисто, най-вече чистите хора”, ще си помисли Левски.
Ще наближи кръстовището с „Графа”. С почуда ще загледа надписа върху поредното огромно платно, повило висока сграда: „47 неуморни години в полза на бирата”. Ще се озърта озадачен: ограждения стесняват булеварда, прах се стеле над главите, багери заклещват камиони, нещо тука се копае, нещо тука се руши. Какво ли дълбаят огромните шумни машини? За какво са всички изкопи и подземни лабиринти?, ще се пита Дякона.
В този момент ще му замирише на дюнери. Не че знае какво е дюнер, но ще усети колко е изгладнял и след дълго колебание ще извади една златица от джоба си, заедно с тефтер, в който ще запише: „Ще похарча една народна пара за храна.” Мургавият продавач ще го изгледа изненадано, ще опипа с подозрение жълтата монета, ще каже нещо на неразбираем език на колегата си и ще я върне на Апостола: „През две преки надолу има златарско ателие на приятел, иди там, провери истинска ли е парата и се върни за дюнера.”
Как така истинска ли е, ще се почуди Левски. Дали чорбаджията не е измамил организацията?
Ще продължи напред, няколко тротоарни плочки ще отскочат внезапно под стъпките му и ще го облеят с пръски кал. Така е, когато се опитваш да вървиш по пътя си с вдигната глава, ще се усмихне Левски.
Ще стигне до ограждение, на което пише „Посолство на Република Турция”. Ще ускори ли крачка? Ще извърне лице на другата страна? Или ще влезе в един от близките дюкяни, който се оказва златарското ателие на Давит. Давит ще го огледа подозрително и враждебно, очите му ще светнат чак при вида на златицата. Ще я захапе Давит със зъби, ще се шмугне с нея зад завеса, после ще се появи и ще обяви: „Съжалявам, брат, менте е, мога да ти дам най-много 10-12 лева за нея.” Левски ще вземе хартийката с лика на Петър Берон и ще си каже: „Ето един човек от моето време, хубав Буквар беше написал”.
И едва излязъл от дюкяна, ще види пред себе си Буквара, захвърлен, заедно с купища други книги до кофи за боклук. Ще спре и с трепет ще докосне кориците на няколко дебели тома „История на България”, които се въргалят в пепелта. Как може да се изхвърли историята на един народ?, ще недоумява Апостола и една сълза ще се стече по бузата му. Ще види и своя лик в купчината книги – под заглавието “Апостола на свободата” на Мерсия Макдермот.
Книга за мен?, ще се изчерви Левски и ще разгърне страниците. „Вземай я, аз пък ще взема „Тютюн”-ите на Димитър Димов – ще чуе женски глас. – Някой интелектуалец от апартаментите наоколо е умрял и новите наследници пак първо изхвърлят книгите му.” Жената сякаш ще шепне на себе си, извита по тежестта на торби с дрехи, покъщнина и книги.
С “Апостола на свободата” в ръка Левски ще влезе в подлеза на „Левски” и „Гурко”. Ще онемее пред заглавията на вестниците: „Чукат грубо Камелия в нов клип”, „Български войник: Започнах и се уволних в лайна”, „82-годишен даде близо 100 хиляди на ало измамници, те изнасят парите в Румъния”. Какво ли става тук, ще се запита Левски и ще си каже, че може би нещата са такива само в района на турското посолство.
Дали ще пусне в тото-пункта на подлеза фиш за джакпота от 7 милиона? Една печалба би била добре дошла за организацията и борбата за свобода. Но Апостола не знае какво е джакпот.
Не знае и че наблизо има стадион, носещ неговото име. Жалко, защото, ако знаеше, можеше да отскочи да го види, докато все още премиерът ни не го е преместил в покрайнините на града.
Със сигурност Левски ще завие към парка срещу Министерството на спорта. Защо му е на народа цяло министерство на спорта, ще се зачуди. Ще се разходи сред дърветата, ще седне на някоя пейка. Ще се загледа в самотната жена, която ще попита може ли и тя да постои до него. Ще си спомни за майка си Куна. Жената на пейката ще има същите тъжни очи и ще е слабичка като нея. Ще изглежда нормална, докато в един момент не започне да си говори сама: „Министърът на спорта става все по-дебел, сигурно не тича за здраве. А трябва. Днес всичко е спорт. Състезание! Съревнование във физкултурния смисъл на думата: да изпревариш другия, да му пресечеш пътя. Да го спънеш.”
Жената ще вдигне нагоре глава и Левски ще проследи погледа й. На покрива на отсрещната сграда двама мъже ще прескочат граничната черта, ще откраднат керемиди от съседите – ще оголят квадратен метър на здравия покрив, за да закърпят капещия. Правят едно, развалят друго – това е техният начин за търсене на работа, за препитание, за отмъщение, това е тяхното чувство за хумор.
Ще усети Левски, че чете мислите на жената, напомняща на майка му и ще го хване малко страх. Ще кимне за сбогом и ще поеме към Университета. Ще обходи заоблената сграда и отчаяно ще търси отворен вход, но ВУЗ-ът ще е заключен отвсякъде. Ще постои в градинката на Народната библиотека и ще се пита защо всички вървят като отнесени, забили очи в малките черни кутийки.
Ще остане дълго пред паметника на Климент Охридски, загледан в Парламента. Ще се сблъска с група хора с жълти жилетки и плакати: „Не на верификацията на лекарства”. И ще си припомни какво е писал е тефтера си: „Ако допуснете утре, когато сте вече свободни, да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.”
После ще поеме към паметника си. Паметникът, вдигнат с участие, че и с дарение от човека, който лично го е пратил на бесилото – Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението този Иванчо произнася с нечуван цинизъм следните думи пред строящия се паметник на Апостола: “По тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата. А по сегашному излазя, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България.”
И все пак, историята няма да прикачи заслугите ми на другиму, ще си каже Апостола и ще се спусне към Сточна гара. Ще му направи впечатление, че все повече странници молят за цигара и все по-много са дюкяните с надписи: „Дрехи от Германия и Англия”. Защо от Германия? Защо дрехи чак от Англия?, ще се запита.
Като се стъмни, ще надникне в попътна кръчма. Там мъже и жени са вперили поглед в сериала „Горчива любов”. Апостола ще постои прав, ще послуша турската реч, после ще излезе и ще се надвеси над канала в края на своя булевард. Не, няма да се хвърли в мръсната вода. Само ще стисне здраво банкнотата с лика на Берон и ще се огледа за нещо, което да го отведе някъде другаде. Далеч оттук.
