Новата политическа звезда на Франция има един мощен апел. Само допреди няколко месеца, Ингрид Левавасюр е била санитарка в Нормандия, но неудовлетворена от своята работа решава да напусне. Следващото й решение е да започне обучение за шофьор на линейка, но по средата на това занимание става революционер по неволя. Поне така настоява тя. Обяснява, че цената на бензина е била толкова висока спрямо нейните месечни доходи от около 1300 евро, че ходенето на работа просто си е изгубило смисъла. Днес, заедно с още девет души, Ингрид е лидер на новата партия на „жълтите жилетки“, която се заканва да разтресе за пореден път френската партийна система. Основните им политически лозунги звучат доста познато и са поредния идеен микс. Очаквано, те искат пряка демокрация. Всичко, за което някой успее да събере 700 000 подписа трябва да бъде подложено на референдум. Не желаят „да бъдат повече подлагани на решенията на Европа“ и на „диктата на финансовата и технократската общност“. Заплатите на всички трябва да бъдат вдигнати. В конкретния случай, с точно 2400 евро на човек на година. Подобни искания могат да бъдат четени по различни начини. При единия, протестиращи искат да бъдат здрави, богати и щастливи и настояват някой да им го осигури. При другия, те искат някой да ги спаси от тежкото ежедневие, да им протегне ръка и да им помогне.
Протестните движения обаче, особено във Франция, винаги предлагат доста по-сложна картина. Спонтанното недоволство по повод предвижданото нарастване на акциза върху горивата бързо започна да фокусира всякакви теми и поводи за протест. Списъкът от оплаквания набъбна в рамките на дни – високи цени на горивата, високи общи нива на цените, увеличение на минималната заплата, недоволство от данъчните промени на Макрон, въвеждане на референдуми и оставка на самия президент. Последваха седмици на протести, все по-насилствени сблъсъци с полицията, палежи на коли и обществени сгради. Движението бързо се разцепи на крила, към него веднага се прикачиха обичайните протестиращи от крайното ляво и крайното дясно. Всеки опит за институционализация на протестите предизвиква нови вълни от разделение и новата партия на „жълтите жилетки“ бе веднага отречена от тези, които сякаш искат завинаги да останат по уличните барикади. С всяка изминала седмица сблъсъците с полицейските части стават все по-остри. Когато не се бият с полицаите, фракциите на крайната левица и десница се бият помежду си по улиците на Париж. Остротата на конфликта видимо стресна френския президент, той не просто даде заден по въпроса на акцизите, а щедро развърза публичните финанси и започна да раздава милиарди. Пропусна Давос и започна „нов национален дебат“. Наглед Франция се върна към добре известното си минало.
Подобни движения винаги имат „широк покрив“, под който редом застават хора с най-различни каузи. „Жилетките“ също не са изключение и събират цяла палитра от каузи – био / еко живот, Фрекзит, независимост за Корсика, радикални демократи, анархисти. Този път обаче по улиците са и хора на средна възраст от провинцията, които доста наподобяват недоволствата избрали Тръмп и докарали Брекзит. Мнозина наблюдатели откриват просто лицата на изнемогващи, забравени хора, които са загубили отдавна чувството за политическо представителство. Отвъд конкретните протести в отделните държави постепенно се оформя някакво по-общо разбиране за недоволството на западния човек, за повсеместната вълна от ярост и бунт срещу различни парчета на статуквото. Разбирането му е комбинация от фактори на поне две нива. В по-общ план, западният човек усеща, че светът му се изплъзва. Западът вече не доминира напълно, всеки слуша за „възхода на останалите“ и проектира това състояние на нещата в бъдещето. Глобализацията вече не му носи само удобства и ниски цени, а и проблеми, при това много и нарастващи. Нещо повече, западният човек в момента не вижда убедителен и работещ субект на управление, който контролира ситуацията и се справя с проблемите. В своето ежедневие, западните хора виждат ускорена икономическа промяна, изчезване на производства, отслабени социални системи, неясни трудови перспективи, поради ускорена дигитализация и други. В целия този контекст, чувствата на несигурност и уплаха са не просто логични, но и напълно разбираеми.
Част от сегашните проблеми на Запада обаче идват и от самите реакции на тази нова ситуация. Някои неприкрито се присмиват на много от тези хора, на техните искания, на техния отказ да приемат естествените ограничения и възможности на управлението. Това се видя особено ясно в много реакции около избора на Тръмп и Брекзит, при някои хора продължава и до ден-днешен. Други просто не разбират спешността на случващото се и призовават да се изчакат ефектите от „невидимата ръка на пазара“, която в крайна сметка ще пренареди и намести ситуацията. Както се е случвало толкова много пъти през последните капиталистически векове. Трети извървяха определен път, от отричане на проблемите до постепенното осъзнаване, че те дори могат да сринат сегашната система. Немалко от тях преживяха същинска еволюция в своето мислене през последните няколко години и вече са твърдо убедени в острата необходимост от бързи и работещи решения. Разбира се, съвсем нормално е в свободни общества да има най-различни реакции, особено на такива сложни и заплетени политически и икономически казуси. В известен смисъл, в момента се случва именно този задължителен процес на разговор, спор, съвместяване на позициите, който трябва да доведе до достатъчно съгласие, за да започнат реалните промени в западните общества. Няма съмнение обаче, че бързината тук е предимство. И тези, които по-бързо осмислят случващото се и постигнат съгласие за действие ще имат реално предимство. Някои държави вече могат да се похвалят с това.
Няколко лайтмотива могат вече да бъдат идентифицирани в общите дискусии за реакциите на икономическите и социални сътресения, в които се намират западните общества. На политическо ниво e видимо желанието за връщане на поне част от способностите на националната държава, някъде за сметка на международното сътрудничество, на други места не. От няколко години е осезаемо и ограничаването на готовността всеки актуален проблем да бъде решаван основно чрез отдаване на правомощия на различни транс-национални организации. Това ще продължи през идните години. Има възникващо съгласие и върху мащабно обръщане на образованието към информационната икономика, изместване от учене по предмети към придобиване на умения, което да осигури повече гъвкавост на хората и по-добра подготовка за турбулентния пазар на труда. Има известно движение към промени в данъчните системи, към момента по посока по-строго облагане на мултинационалните компании и известно покачване на нивата за по-заможни хора, но без ексцесии от типа на данъка върху богатството на Франсоа Оланд. Има и разбиране за нужда от промяна в социалните системи, не просто за повече средства, но тяхното обръщане към подкрепа най-вече в моментите на трудов преход, към индивидуализирана здравна помощ и други. Разбира се, този дебат изглежда различно във всяка отделна страна, и като обхват и като акценти. Но той се ускорява навсякъде, а времето за по-сериозни и амбициозни решения приближава. Тяхното забавяне единствено ще носи повече недоволство и ще срива допълнително и без това разклатената легитимност на сегашната западна система.
