Не е вярно, че преференциалният вот е забранен. Има само една малка подробност и тя става ясна от следния анекдот.
Трима студенти отиват на изпит. Най-големият връзкар от тях се явява първи, професорът го пита: През 1945 година над Нагазаки и Хирошима американците пускат две атомни бомби, има много жертви и…?
„…разрушения“ – отговарят връзкарят.
„Браво, колега, отличен.“
Сяда по-малкият връзкар.
„През 1945 година над Нагазаки и Хирошима американците пускат две атомни бомби и…?“
„…има много жертви и разрушения“ – довършва изречението вторият.
„Браво, колега, отличен!“
Сяда третият – никакъв връзкар.
„Колега, някога някъде да е падало нещо?“
„Да, през 1945 година над Нагазаки и Хирошима американците пускат две атомни бомби, има много жертви и разрушения.“
„Поименно, колега, поименно жертвите.“
С извинение за стария виц, но нищо не може по-добре да илюстрира ставащото напоследък в нашия политически живот от старите смешки. Всъщност не ни отнеха правото на демократични избиратели да разместваме предложенията в партийната бюлетина, само искат от нас да изброим жертвите на двете атомни бомби над Хирошима и Нагазаки и предпочетеният от нас кандидат ще се придвижи напред. Казано с езика на среднощно законотворчество всеки може да се придвижи от дъното на листата до върха, ако има преференциални гласове равни на националната изборна квота, някъде между стотина и стотина и двайсет-трийсет хиляди гласа. Което е толкова невъзможно, колкото изброяването на жертвите в Хирошима и Нагазаки.
Затова ще бъдат отново избрани онези, които партиите са наредили начело. А, както знаем, листите се подреждат не по компетентност и почтеност, а по преданост и благонадеждност. Така фактът, че ние избираме, автоматично става преувеличен – не избираме ние, а лидерите и най-тесните партийни кръжоци около тях. Ние сме статистите в театъра на изборите. Нужни сме им дотолкова, доколкото да легализираме техните партийни сметки и кроежи.