След дълги месеци на спорове, ЕС прие правилата, при които ще бъде реализиран проекта „Северен поток“ 2. Общата оценка е, че те може и да го забавят, но няма да попречат на неговата реализация. Хорът от гласове срещу него непрестанно нараства – САЩ, цяла централна Европа, Украйна, Франция също беше доста скептична и дори форсира част от последните промени. Картината на последствията му е очевидна от доста време, но независимо от това Германия не пожела да се вслуша в критиките и наложи неговата реализация. Най-очевидните са изолация на Украйна и тежък финансов удар, увеличение на зависимостта от руски газ, проблематизиране на заявения европейски проект за енергиен съюз и ограничаване на търговските стимули за развитие на нови енергийни връзки. Подобно поведение от страна на Берлин контрастира остро с непрестанните призиви за повече многостранна дипломация и сътрудничество на Ангела Меркел. Този патос се чува постоянно и в упреците към Доналд Тръмп и неговата администрация. В същото време обаче самата Германия спокойно и търпеливо игнорира мненията на останалите в ЕС, докато не постигне своето. Последни примери в това отношение са енергийните теми и реформата на еврозоната.
Поддържането на санкциите на ЕС спрямо Русия често се изтъква като аргумент за твърдата политика на Ангела Меркел спрямо режима на Владимир Путин. Внимателният исторически поглед обаче подсеща, че по-острата позиция на Берлин дойде едва след свалянето на малайзийския самолет над Украйна и беше предхождана от множество безсмислени разговори с Путин, които очевидно имаха за цел да имитират диалог и някакви бъдещи решения на кризата. Всъщност, политическата острота и динамика по отношение на санкциите идва най-вече от Вашингтон. Заслужава си и да припомним, че от години Германия е сред най-сдържаните страни в НАТО, когато се обсъжда сътрудничеството и евентуалното членство на Украйна и Грузия, колкото е нереалистично да продължава да е то. Въобще, новият вариант на „източната политика“ от времето на Вили Брандт може и да няма същата идейна платформа, плътност и видимост, но е достатъчно реална. Участието на социал-демократите в последните немски правителства е най-сериозната гаранция за нейното провеждане. Политическият прагматизъм във външно-търговските отношения на Берлин спрямо Русия е пословичен, както, доскоро, спрямо държави като Китай. Това вече се променя спрямо Пекин, но съществени размествания спрямо Москва няма.
Немските приказки в подкрепа на „европейския суверенитет“ също реално започват да носят косвени ползи за руската страна. Меркел е сред най-острите критици на Доналд Тръмп и през последните седмици дори започна да преминава добрия тон. Пример за това бе речта й на мюнхенската конференция за сигурност, когато тя доста неуместно и агресивно критикува сегашната американска администрация за атаките й срещу многостранното сътрудничество. Всичко това при положение, че Германия е сред страните, които имат най-дълъг път до постигането на натовския бенчмарк за военни разходи, доста неугледното състояние на германските въоръжени сили и продължаващото нежелание на Берлин да участва активно в операции out-of-area. Въобще, Меркел лековато се отдаде на френския традиционен анти-американизъм, който сега избуява покрай президенството на Тръмп. Линията между критиките срещу дадена администрация и анти-американизма е доста тънка. Задълбочаването на разделенията между САЩ и Европа със сигурност е сред най-добрите новини за руския президент.
Германци и французи в момента са на прага на тежка историческа грешка. Съвсем очевидно тяхното негативно отношение срещу Тръмп вече се трансформира в анти-американизъм, който пък от своя страна все повече преминава в цялостна анти-западна нагласа. С други думи, това е нагласа за „разкачване“ на Европа от САЩ, вместо търсене на възможности за консолидиране на широкия западен блок в новия глобален свят. Тръмп е европейското оправдание за тази позиция, а европейските елити предпоставят крайния резултат от сблъсъка между реални политически дилеми в американския естаблишмент. Това е не просто прибързано, но и безотговорно. Ясно е че съществуват тенденции в САЩ за капсулиране и частично оттегляне от глобалната политика, сега те са и представени в администрацията на Тръмп. Но е твърде рано за окончателни изводи коя доктрина ще е определяща през идните десетилетия на нарастваща системна конкуренция в света. Европа избързва и е на път да вземе погрешно решение. Това пък ще е чудесен подарък за руския президент. Отново.
