Сигурно вече сте чули новото клише, „историята се завърна!“. Най-различни хора го повтарят. Някои просто ненавиждат Запада и са доволни от сегашните му проблеми. Други бяха арогантни и самодоволни след падането на „Берлинската стена“ и игнорираха множеството съществуващи и продължаващи проблеми. Трети са същински изненадани от случващото се и наистина търсят решения. Четвърти просто повтарят като папагали и се опитват да бъдат актуални в публичните си приказки. Апологетите на „края на историята“ направиха тежка грешка, обявиха миналото за приключило, безполезно и отхвърлено, а бъдещето за еднозначно и предрешено. Много от сегашните апологети на „завръщането на историята“ правят огледална грешка. Търсят бъдещето в миналото, прекаляват в трескавото търсене на опори чрез поглед назад. На моменти го правят толкова ентусиазирано, че неизбежно започват да го ревизират, да го моделират спрямо критиките си към настоящето, дори да го пренаписват, за да пасне удобно на тяхната версия за бъдещето. Опитват се да хванат за ръка нашите общества, за да ги прекарат през въображаемо минало и да ни убедят, че това е единствената пътека към бъдещето. Добре дошли в миналото!
Падането на комунизма по нашите земи отприщи два разговора, единият доста по-шумен от другия. Разпадът на системата бе възможност и задължение за написване на нейната истинска история. Трябваше да отхвърлим едновременно амнезията, наложена от комунистическата историческа призма, както и нейната мощна ревизия. Тази ревизия институционализира „класов прочит“ и не просто разчиташе на забрава, но и на откровена подмяна на събития, периоди и интерпретации. Тази двойна задача обаче никога не успя. Най-вече защото бившата комунистическа партия не просто удържа и контролира динамиката и институциите на прехода, а и защото успя да удържи въображението на мнозинството. После успя да форматира залозите на промяната като компромис между интерпретациите, а тяхното помиряване като условие за „мирен преход“. И всяка от двете страни остана в своя разказ, в съгласие да съжителстват, но без да намерят общо мисловно, исторически поле. Мълчанието на учебниците по история е само една от изявите на това „студено помирение“. Но това не е единственото, което се случи в тези години. За да излезем поне от сянката на вечната политическа периферия, двете страни имаха готовността институционално да признаят и представят нашата европейска идентичност и принадлежност. Това съгласие отвори пътя към напускане на тежката обреченост на политическата изолация в години на щедро институционално приобщаване към Запада. Този компромис донесе спокойствие и историята сякаш слезе от политическото ежедневие.
После дойде странно безвремие. Ние бързо и с облекчение се разположихме в подарената ни пост-история, обявена от „края на историята“ след краха на комунизма. Дойде и нашия момент, в който да си позволим да избягаме от безкрайната събитийност на времето. Да се отпуснем в лежерния унес на този обявен от Запада таймаут. Можехме да си го позволим, защото този път бяхме от правилната страна, бяхме „вътре“. Въпреки това в тези години се случиха интересни неща. Ние слегнахме в нашето европейско завръщане. Притеснението, че самовъзприятието за географски и културен кръстопът може да отнеме от европейската ни идентичност мина на заден план. Дори обратното, все повече хора разбраха, че тази съдба и опит са всъщност наш принос. Някои през тезата за „разнообразието на европейското единство“, други през неговата естествена ежедневност, която дори не изисква особено осмисляне. Тази комбинация сякаш успокои националната ни идентичност. И тя можеше много по-спокойно да гледа към хората отвъд етническото й ядро. Не е случайно, че именно в тези години темите за малцинствата бяха много по-често и балансирано коментирани. Това са и годините, в които разнообразието в нашата идентичност бе не просто логично следствие от нейната кръстопътност, която ние се опитвахме дълго време да използваме като геополитически аргумент, но и нещо със стойност. Любопитно е как сега този исторически момент ни се представя като натрапена отвън ревизия, която обезценява етническата ни уникалност и предава същинската хомогенност на България.
Последните години ни отпратиха в друга посока. Бъдещето постепенно изчезна от българския хоризонт. Вече никой не говори за него. Оптимистичната интерпретация на това изместване е, че ние просто сме все така сигурни в предстоящото и се чувстваме спокойно там, където сме. Именно подобно спокойствие може да ни даде свободата да се обърнем по-търпеливо към миналото си, да го обходим по-спокойно. За съжаление обаче се случва нещо друго. Едновременно се преоткриваме като абсолютно уникални и като жертва. Наскоро едно проучване показа, че над 80% от нас живеят с разбирането за превъзходство на нашата култура над всички останали. Тази уникалност е свързана и с етническата ни еднородност, която отново е в центъра на колективните възприятия за самите нас. Кръстопътното и многообразното изчезнаха, завръща се етнически хомогенното. Вече се самоописваме и като жертви, пасивни обекти на натрапена чувствителност и отношение към не-българите, не-етнически българите. Това се случва през настойчива и очевидна деевропеизация, която описва „старият континент“ като западащ, ерозирал, гейски, покварен и безперспективен. Случва се през разказа за неизбежния край на Европа, нейната култура, хомогенност и ДНК. Правим това с трескав поглед назад, с преправянето му чрез отнемане на всичко, което внася нюанс спрямо собствения ни етнос. Ако продължим така, ще се бетонираме в безкомпромисна етническа хомогенност.
На този фон очевидно така и не можем да си дадем сметка, че историята е винаги тук, рамкира нашето мислене и поведение, предлага контекст и перспектива. Ако можехме да го направим, сигурно нямаше с такава треска сега да ровим в нея. Щяхме да сме в състояние да гледаме спокойно и уверено към бъдещето без ненужно да си хомогенизираме миналото. Разбира се, заниманията с история съвсем не изключват автоматично занимания с бъдещето. Но е факт, че в сегашният момент ние не сме в състояние да водим двата разговора едновременно и единият е по-скоро за сметка на другия. По-осъзнато и спокойно разбиране на миналото по никакъв начин автоматично не обрича една нация на неуспех в шарения и динамичен свят на бъдещето. Но, отново, в момента ние го правим по начин, който ни самозатваря, който ни изпълва с раздута и често нереалистична гордост от собствените ни черти и историческа траектория и който ни отдалечава от полезните нагласи към новия свят. Рискуваме да направим така, че единственото уютно място за нас в този нов свят ще остане собственото ни хомогенизирано минало.
