Почти не остана европейски лидер, който да не обяви следващите избори за европейски Парламент за съдбовни. Някои наистина го вярват, други просто рутинно повтарят фрази от предходния вот, трети искат по този начин да вдигнат избирателната активност, за да неутрализират по-крайните и евроскептични партии. Има и някои политици с реални идеи за европейското бъдеще, които просто търсят легитимност за тяхното осъществяване. В задаващата се кампания съществува обаче странна асиметрия и тя е между тревожната реторика за нейната важност и осезаемия дефицит на сериозни и дългосрочни идеи за развитието на ЕС. Съюзът е по-скоро в състояние на овладени кризи и крехки баланси, които стабилизират цялостната политическа ситуация, а не на прага на голям скок в бъдещето. Всъщност, тревожната реторика идва най-вече от притеснението за кулминация на няколко-десетилетната тенденция на нарастващо влияние на евро-критичните и скептични партии. Тя има своето основание, макар разширената про-европейска коалиция между ЕНП, ПЕС и либералите да остава далеч най-вероятния изход от майския вот.
Контурите на кампанията в България са вече ясно очертани. Тя ще бъде доминирана от отблъскващия битовизъм на безкрайния „апартаментгейт“, който сам по себе си е логичен завършек на профанизацията на българския политически процес. ГЕРБ е в състояние на имплозия и големият въпрос е докъде ще стигне неговия разпад на тези избори. Въпрос остава и дали БСП няма да повтори тежките грешки от последните парламентарни избори, които практически подариха победата на Борисов. Загуба на ГЕРБ ще отвори пътя към предсрочни парламентарни избори и годината ще бъде напълно загубена от управленска гледна точка. В своето отчаяние, сега правителството извади призрака на следваща бежанска криза и един инцидент край Солун вдигна на крак цялата държава. „Воля“ чак обявиха, че създават доброволчески отряд от 5000 души за защита на българската граница. Доколкото ще има нещо европейско в идните седмици, това ще бъдат темите за имиграцията, бежанците и външните граници. Всички ще атакуват БСП за вътрешните раздори, които лъснаха покрай безсмислената битка на Нинова със Станишев. Бившата ком партия ще трябва да се оправдава за открития евроскептичен тон на платформата си. ГЕРБ трескаво ще се опитва да говори за всичко освен собствените му проблеми.
Всъщност, България от поне половин десетилетие се намира в пълен с възможности „гео-политически прозорец“, който може да подобри драматично перспективите пред страната. Съществуват няколко ключови динамики, които постепенно водят до уплътняване и продължаваща интеграция в ЕС и НАТО и отварят шансове. Една от тях дългосрочното проблематизиране на перифериите на Европа, което променя цялостната логика и визия за отношенията с тях. Това в различни степени е валидно по отношение на Русия, Турция, северна Африка и близкия Изток. Русия е отново системен конкурент, Турция няма да бъде плътно интегрирана в ЕС, а отношенията с останалите региони преминават към режим сдържане и цялостно обръщане към призмата на сигурността. Това прави България не просто временна и ситуативна външна граница, а „първа линия“, перманентно гранична държава, която трябва да направи и невъзможното, за да се интегрира пълноценно в двете организации. Този статут на страната ни няма да се промени през идните десетилетия и единствената перспектива е именно тази на непоколебима и дълбока интеграция. Друга основна динамика е превръщането на Европа в политически и икономически интегрирана единица във век на регионално структуриран свят. 21-и век ще изглежда така и повечето европейски елити разбраха това, независимо че още не могат да осъществяват цялостни промени на тези две нива. Отново, и от тази перспектива България няма никаква реалистична алтернатива на дълбоката и необратима интеграция.
На този фон, страната ни има една основна, ключова задача. Тя е трансформацията ни от вътрешно-общностен буфер (какъвто сме в момента) към интегриран елемент на цялостна, дългосрочна система за просперитет и сигурност. Отвъд ежедневните политически битки вътре в ЕС ясно са очертани и конкретните политики, по които се развива споменатата трансформация на организацията. Тя е най-видима в сферата на сигурността: „мека“ – невоенна и „твърда“ – военна. Осезаема е в европеизацията на ключови политики като тези за имиграцията, бежанците, граничния контрол, интегрирането на данни и информационни системи и други. Осезаема е по отношение на военно сътрудничество, ангажимента за взаимна защита и отбрана, развитието на европейската военна индустрия, сътрудничеството в областта на иновациите и развойните дейности, новата вълна от актуализация на военния арсенал, съвместните операции и т.н. През последните години сме свидетели и на съществени промени в други политики, които са именно в посока на създаване на интегрирана европейска единица спрямо глобалната икономика на бъдещето. Създават се защитни механизми срещу мащабното навлизане на неевропейски инвеститори в ключови сектори, все повече средства се заделят за иновации и дигитализация, нарастват разходите за транс-гранични инфраструктурни проекти, обърнати към реална интеграция на всякакви видове структурни елементи на отделните икономики. Непрестанно се приемат нови програми и политики за стимулиране на единния пазар, обърнат към дигиталната икономика, иновации и изследвания. Нараства натиска за създаване на мащабни „европейски шампиони“ в най-различни сектори – банково дело, финанси, иновации, различни индустрии, транспорт и други. Макар бавно и неравномерно, в ход е нова вълна от икономическа интеграция, мотивирана от позиционирането на Европа в глобална икономика на конкуриращи се региони. Интересът на страната ни от пълноценно участие в този процес е очевиден.
Междувременно, мащабът на политическото мислене в България непрестанно се смалява. Дребнотемието не просто доминира, но вече обхваща изцяло управляващи и опозиция. В повечето време те се надпреварват кой да звучи по-евроскептичен, няма и остатъчна способност за по-мащабно външно-политическо и стратегическо мислене. Сегашният външен министър е безличен и напълно чужд на подобни дебати и рамки на мислене и поведение. Ако слушате българските политици, въобще няма да разберете че подобни съществени промени и размествания се случват. Нещо повече, в ситуации на важни решения, България избира да подкрепя по-предпазливите и неамбициозни европейски политики. Това се случи по време на дискусиите за европейската гранична полиция, европейски прокурор и военно сътрудничество. Сегашният премиер винаги подкрепяше по-консервативните варианти с по-ограничени правомощия и амбиции, точно обратно на дългосрочната политическа логика за развитието на страната. Малко вероятно е идните години да донесат някаква съществена промяна. България има необходимост от изцяло нов подход, мислене и поведение по важни въпроси на развитието и външната политика. И с просто око е видимо, че по политическия терен няма и помен от убедителни кандидати за подобна роля. За да промени статута си, България трябва и радикално да се декриминализира, да възстанови доверието към себе си, политическия си капитал. При сегашното статукво, удържането на позицията на полу-висящ буфер изглежда като програма максимум. Ако обаче интегриращото се ядро по някаква причина реши да се откачи от нас, ще бъдем изправени пред драматичен стратегически проблем.
