Тази седмица у нас се изкова нов политически термин – опозиционна диктатура. Да сме съвсем точни. Опонентите на ГЕРБ правят опит да наложат пълзяща диктатура, заяви лидерът на партията Бойко Борисов при подписването на предизборно споразумение с БЗНС „Никола Петков“. Пълзяща диктатура е познато словосъчетания, но когато става дума за опозиция, това вече е нещо съвсем ново – то е нещо като опозиционна диктатура. Така ние ставаме първата страна в света, в която диктатурата може да бъде упражнявана не от тези, които са на власт, а от онези, които се борят за властта. А това си е световен принос, нали така? Демократура сме виждали, тоталикрация също сме живели и даже и сега си живеем, но опозиционната диктатура е нещо съвсем ново дори за нас – иноваторите в политиката на имитациите.
Такива неща обикновено се говорят в навечерието на избори за Велико народно събрание, което ще постанови с конституция какъв ред се установява в страната. Ние обаче си ги говорим в навечерието на избори, в което би трябвало да става дума за директиви, регламенти, пакет „Макрон“ и други такива бюрократични теми, които никога не са ни вдъхновявали. За нас Европа е там – в Брюксел, а не тук – на Територията, както е новото име на отечеството. И ако в тези дни, когато предстои избор на европейски парламент, си говорим изобщо за нещо, свързано с Европа, то е кого да пратим там – в Брюксел. След което темата се разклонява на две. Според кандидатстващите за място в европейския парламент те искат да отидат там, за да защитават националния интерес. Като че ли националният интерес е толкова видимо малък и толкова застрашен, че може да бъде защитен от 17 души, които по чудо ще се обединяват в защита на националния интерес, а в останалото време ще бъдат скарани и разделени в 17 посоки. А според избирателите тези избори са, за да изпратим едни 17 души в Брюксел, които ще пътуват насам-натам и за това ще получават по сто хиляди евро на година. Следователно за избирателите тези избори имат един-единствен въпрос: кого да изпратим като пътуващ със самолети багаж за една огромна заплата, получавана срещу неясно прекарване на времето извън пътуванията. Нашите или вашите ще бъдат повече? И кои да са тези няколко души от нашите? Кой заслужава да бъде награден с такава лесна и висока заплата? Това са най-общо формулирани въпросите, които занимават колективния български избирател. В този смисъл пред тези избори ние се държим не като европейци, не като граждани, не като българи, а нещо като отдел „Човешки ресурси“ – трябва да посочим едни хора за една работа, за която мерак имат много повече хора, отколкото са вакантните позиции.
Прочел един човек обява, че се търси човек за някакво работно място и изпратил биография. Надеждна биография, преценили в отдел „Човешки ресурси“ и го поканили на интервю. И ето го човека, седи пред шефа на отдел „Човешки ресурси“ и чака да му зададат въпрос. А въпросът бил: „Прочетохме във Вашата биография за предимствата Ви, сега молим да ни кажете какъв е вашият най-голям недостатък.“ Кандидатът отговорил: „Искреността.“ Шефът на „Човешки ресурси“ се позамислил, след което казал: „Аз мисля, че искреността не е недостатък.“ На което кандидатът за работа реагирал така: „Изобщо, ама изобщо не ми пука какво мислиш.“ Не го одобрили.
Толкова за искреността. Нашите кандидати за работа в Брюксел са наясно, че искреността е недостатък. Няма да намерите и един сред тях, който да каже, че иска да стане член на европейския парламент, защото това е една гарантирана и сравнително блага работа без особени отговорности, която носи добри доходи. Всеки от тях ще ви каже, че се кандидатира, защото това е ново предизвикателство, защото иска да защитава българския интерес и защото има опита…, не опита – експертизата да го прави. А ние се държим като шеф на отдел „Човешки ресурси“, който е наясно, че кандидатите не са искрени, но нищо не може да се направи по въпроса. В тази игра или си неискрен, или си вън от играта. И затова ударението в нашия избор пада върху това не кого да изберем за печелившата работна позиция, а кого да НЕ изберем. На кого да попречим по пътя към добрата заплата. Когато това са правилата на една игра, в която всички са неискрени, и дума не може да става за европейски проблеми или за европейски ценности.
На интервю за работа казали на един кандидат: „Можем да ви предложим 1 500 на ръка.“ На което той отвърнал: „Добре че имам две ръце.“ И кое му е смешното на този виц, питаме се ние, които сме съвсем наясно със ситуацията, че всички хора, избирани от нас на избори, имат едни официални доходи, които вземат с едната ръка, и други, скрити, които прибират с другата. Даже и от себе си се крият. А отговорността за това приписват на Исус, който съветва лявата ръка да не знае какво прави дясната, само че го е казал в смисъл когато правиш добро, да го правиш толкова тайно, че дори и от себе си да го скриеш. Впрочем думите от онази песничка „Хей, ръчички, хей ги две“, с която започва песенният репертоар на всяко българско дете, на запад от Любляна са евфемизъм за корупция. Каже ли ти някой за някого „хей, ръчички, хей ги две“, това означава, че някой бърка в кацата с мед с големи шепи. Така да се каже ние сме закърмени с химна на корупцията.
Един човек се кандидатирал за работа в голяма търговска верига. Шефът на отдел „Човешки ресурси“, иновативен млад мениджър, решил директно да провери търговските умения на кандидата. Поставил пред него един лаптоп и му казал: „Хайде сега да ми продадеш този лаптоп за 1 000 лева.“ Човекът се замислил, после взел лаптопа под мишница и излязъл от стаята. Интервюиращият очаквал кандидатът да се върне веднага в стаята, но това не се случило. Затова погледнал през прозореца и го видял да върви по улицата все така с лаптопа. В недоумение и нарастваща паника той погледнал за телефонния номер на кандидата в биографията му, набрал го и му рекъл: „Ей, върни ми лаптопа.“ Чул се отговор: „Нямаш проблем, даваш ми 1 000 лева и е твой.“
Това да ви напомня за ситуация с нашите кандидати за постове в политиката? Те може и да нямат умения, с които да си вършат работата, за която са наети, но някак успяват да направят така, че на всичкото отгоре трябва и да платим, когато положението стане нетърпимо и се налага да се отървем от тях. След като ние сме свели европейските избори до назначаването на едни 17 души на добра работа, всичко може да бъде обяснено само така – с вицове. А би трябвало поне основната дилема на Европа да е обект на спорове в тези дни – дали да е Европа на нациите или Европа на гражданите. Само че ние не я чувстваме своя, тя е на евродепутатите някъде там далече в Брюксел.
