„Всеки немислил с главата си, всеки поддал се на манталитета си или решил, че всичко му е позволено, ще си понесе най-тежкото наказание и отговорност“, разправя Бойко Борисов в „Панорама“. Изглежда нервен, на моменти гласът му се извисява във фалцет, зрителят има усещането, че внезапно ще запее като Фаринели. После се овладява и отново прозвучава мъжествено, но монологът му продължава да напомня някоя известна ария. „Яд ме е, срам ме е / грешката е моя / аз нито веднъж не отидох на гости / на нито един мой министър, кмет, областен управител…/ Ако бях отишъл да видя / сигурно щях да взема много по-рано мерки“, изпява на един дъх премиерът, превъплътил се в образа на напълно невинен.
Този образ, както знаем, му е любим, той просто не излиза от него. Дори когато благосклонно допуска, че греши, добавя едно „може би“ („Отговорност за това, че не знам кой къде живее, може би имам и затова казвам, че греша“), само че и това „може би“ бива енергично затрупано с разкази за изконната му скромност и сиромашия. „Аз съм се родил, живея и ще си живея в къщата си в Банкя“, тра-ла-ла, „там съм се родил, там си живея и там ще си умра“, тра-ла-ла, „колко ми остават – 10-15 години, Господ знае – ще бъда там!“, тра-ла-ла, тра-ла-ла. Липсва единствено музикалният съпровод, особено в частта как обича Цветанов като свое дете, но театралните въздишки и лакърдиите за лъжицата с катран в кацата с меда компенсират отсъствието на оркестъра.
Ей, не свършва и не свършва тая каца, нали?! По същата причина Борисов дава да се разбере, че и да загуби евроизборите, „няма да хвърля кърпа“. ГЕРБ работи перфектно, уверява той, та затова ще си изкара мандата, понеже отгоре на всичко не се чувства уморен. И доколкото се заканва да види „Хемус“ и как Северозападна България ще стане коренно различна, очевидно си дава доста дълъг времеви хоризонт преди даването „на път на младите“…
Цялото му същество обаче говори съвсем друго, защото паниката трудно се прикрива и сам знае колко е нелепо след близо 10 години на власт да се прави на онзи от вица със страшния номер. „Излизам аз на манежа, целият в бяло – бял фрак, бял цилиндър, бели ръкавици, бели обувки, – оркестърът свири туш, над залата се издига огромен бял балон, аз вадя бял пистолет, прожекторите гаснат, аз стрелям, прожекторите светват – целият цирк в лайна, само аз в бял фрак, бял цилиндър, бели ръкавици, бели обувки…“ А точно това слушаме цели 35 минути под формата на „нито съм станал по-богат, нито ще стана по-богат“ и „аз не съм позволил един лев да се даде там, където обитавам“ – трагикомично словоизлияние за целите на кризисния PR, който Борисов опровергава още в самото начало с формулировката за поддаване на манталитета. Все пак доктор по психология е, няма как да не знае, че манталитетът е начин на мислене, обусловен от степента на културно развитие на отделния човек.
Не можеш, с други думи, да не се поддаваш на манталитета си, когато това си самият ти, а оттук пък не можеш да очакваш и от партийната си клиентела да се държи по-различно от партийна клиентела. ГЕРБ, т.е. мощната организация от членове и активисти, които нямат дори минимално съзнание за някаква мисия, се крепи единствено върху консумирането на власт и номерът с невинността на лидера изобщо не минава. Ако ще и той да не е станал по-богат (в което имаме множество основания да се съмняваме), всички скандали с апартаменти и къщи за гости са логично проявление на заложения производствен дефект. Без удовлетворяването, често безогледно, на личния интерес чрез достъпа до публичен ресурс, тази партия, която само се нарича партия, но не е такава, не би могла да съществува. И Бойко Борисов е абсолютно прав поне за едно: „ГЕРБ се клати сама“, защото става дума тъкмо за манталитет, за образ и подобие на него самия, за Франкенщайн на д-р Франкенщайн. С тази разлика, че последният се кахъреше: „О, кога моят ангел-хранител ще ме срещне с чудовището, та да намеря жадувания покой? Нима ще умра, а той ще продължи да живее?“, докато в душата на премиера се е разразила далеч по-страшна буря. Той се вълнува как ще бъде запомнем, като какъв ще остане в историята и много иска да ни убеди, че „немислилите с главата си“ са неприятно изключение. Само дето не са, те са правилото, пак те са „чудовището“, от което не може да се разграничи. Те са той, поради което вкупом ще бъдат запомнени с управленския разгул, носещ белезите не толкова на „пълзяща диктатура“ (по ироничното Борисово опровержение на упреците за авторитаризъм), колкото на класическа клептокрация.
Впрочем такива в Африка – бол, като моя отколешен любимец Жозеф Дезире Мобуту, с рождено име Мобуту Сесе Секо Нкуку Нгбенду ва За Банга, което ще рече „Всемогъщият воин, който със своята твърдост и желязна воля върви от победа към победа, помитайки всичко по пътя си”. Освен че прекръсти Конго на Заир, Мобуту извърши сума ти злодеяния, а режимът му стана пример за управление чрез неистово крадене. И беше на власт цели 32 години, заемайки се ентусиазирано с ограбването на богатствата на страната си! През 80-те години се захвана и с грандиозни проекти, в резултат на което личното му състояние се оценяваше на 3 млрд. долара. Никой обаче не протестираше, понеже беше измислил нещо много хитроумно – направо да узакони клиентелизма и шуробаджанащината. Както съм разказвала, по едно време даже въведе т.нар. Закон за ндуците (ндук на местния език означава братовчед) и задължи всеки, който се издигне на някакъв пост, да се погрижи за роднините си. Според закона, щом някой станел министър, той трябвало да назначи цялото си семейство, а Мобуту дори обичал да се майтапи, че ще му се наложи да открие осем министерства на земеделието.
Разбира се, чак дотам не сме стигнали, но това е по-скоро за съжаление. Всемогъщият воин, мир на клептократската му душа, поне беше честен и цялото плячкосване се вършеше напълно законно. Нямаше „ама аз съм чист и почтен“, нямаше „аз съм се родил, живея и ще си живея в къщата си в Банкя“ и прочие тра-ла-ла в „Панорама“. Излъга само когато в отговор на западните критики обеща да прекрати едноличното управление на своето Народно движение за революция, но това е разбираемо – самите ндуци го натиснаха да не променя нищо, за да не им развали рахатлъка…
Така, между другото, и родната управленска клиентела би трябвало да е разчела изявлението на Борисов, че няма да хвърля кърпа даже при загуба на предстоящите избори. Демек, няма да им нарушава комфорта, стига да проявят и твърдост, и желязна воля, за да върви партията от победа към победа, помитайки всичко по пътя си. „Нека да минат изборите, да не ги разстройвам сега“, каза в прав текст самият лидер, та те със сигурност ще се стараят. После могат пак да си подкарат през просото, като онзи Порожанов, при когото едно-едничко министерство на земеделието ни струва колкото осем. Най-много да го отнесе „лъжицата с катрана“, но познавайки методите на Цветанов и други банални български поговорки, той няма да си остави магарето в калта и ще скача според тоягата.
Само едно не разбрах: Борисов сериозно ли мисли, че със старата песен на нов глас ще успее да опази разклатеното си управление, произвеждащо скандал след скандал, които от своя страна пораждат присмех след отвращение? Ако сериозно го мисли, явно се налага да му бъде напомнено, че има и други начини да не си завърши мандата, съвсем недоброволни. И да внимава с тая кърпа – доста често се бърше с нея и в един момент ще заприлича на парцал. Кърпата, не той, макар че…
Да, няма начин да останеш в бяло, щом балонът се е пръснал с гръм и трясък. Както, между другото, се случва с всеки най-обикновен балон.
