Пиша този текст с убеждението, че съм една от много. Ние сме стотната бройка. Заблудената стотна овца в стадо от още 99 безгрешни представители на ангелския свят. Ние сме сбъркалата пътя, отлъчилата се стотна овца. „Пастирът оставил останалите 99 овце и отишъл да търси изгубената. Когато я намерил бил много щастлив.“ (Лука 15:4) Ние чакаме да бъдем намерени и пренесени на раменете на пастира обратно в истинския ни дом на ангелския свят.
Търси ли ни пастирът?
Кръстена съм под давление на едната си баба, другата си имаше свой персонален господ, с който си шепнеше в трудни моменти не в църква, а там, където я е заварил моментът. Не съм изключение, в много семейства беше така. Вярващата ми баба ме заведе в черква да видя икона, когато съм била на около пет. Дядо Боже ми се видя прегладнял, а дядо поп преял. Бабата на Елена внесе допълнително смут в душата ми. Когато Юрий Гагарин излетя, хлапетата от махалата отидоха да дразнят бабата на Елена, че няма бог, ето Юрий Гагарин се качи на небето и не го видя. „Че той не е на небето, в нас е“ – рече най-спокойно бабата на Елена и продължи да си преде една нишка, дълга колкото живота й, защото не я бяхме виждали без хурка и къделя. Капакът на нерелигиозното ми образование сложи майка ми, която при поредното си въображение, че скоро земните ѝ дни ще свършат, рече: „Да не вземете да ми извикате поп, аз съм вярваща“. От цялата тази бъркотия отрано разбрах, че има разлика между вяра и религия, между черква (сграда) и църква (институция), между Исус от иконата и Исус в бабата на Елена, между дядо поп и пастира в евангелието на Лука.
Сега, като възрастна, се определям като загубената овца. Загубена не на много голямо разстояние – това ми стана ясно в една драматична вечер, в която се разминахме със смъртта на косъм разстояние. Бях сама вкъщи и четях пъстро книжле за Исус, което ми беше дал един приятел. Той знае библията не като мен в преразкази, а в цитати. Чете я, учи я и често го питам разни неща, на които той ми отговаря с думи на някой библейски старец или автор на евангелие. Симпатичен приятел, пък и нямам много познати, които толкова добре да назнайват библията. Даде ми това книжле, то ще задоволи част от любопитството ти, вика. И ето ме, седя си сама вкъщи и чета книжката – описание на живота на Исус с картинки. А на последната страница някакъв съвсем различен текст, административен. Нещо като шест стъпки, с които можете да привлечете човек в съответната църква. Евангелска, разбира се. Оказва се, че книжката е един вид наръчник на активиста на съответната църква. И почвам да чета шестте стъпки. Първата е да се сприятелите с човека, втората да спечелите вниманието му към библията и т.н. Седя с една захаросана бучка мед в ръката и не вярвам на очите си – оказва се, че без да разбера, без изобщо да подозирам аз съм го откарала някъде докъм четвърта стъпка, още две и ми е гарантирано, че съм вътре в поредната гаранция за спасение. Втрещяването ми беше толкова силно, че на нервна почва лапнах захаросаната бучка мед и… в следващия момент не можех да дишам. Ако някога ви се е случвало, ще разберете, че не преувеличавам – не можех да дишам, просто не можех. Гърлото ми се беше сгърчило в спазъм, бучката ми се струваше с размерите на камъка на Сизиф, не можех нито да я преглътна, нито да я изплюя. Беше надвечер, бях сама и умирах. Това ли е то, чудех се, така ли свършва всичко? Не помня как съм отворила вратата, как съм влетяла при съседите, как съседът ме повдигна като притискаше с два юмрука над стомаха ми и как най-после със свистене въздухът започна да влиза в мен. Съседът беше по-прибелял и от мен, рече на жена си направи й една чаша чай, тя меда за чая вече го е погълнала.
В следващите часове започнах да осъзнавам колко свидно ми е всъщност онова, към което принадлежах по биография и кръщение, макар и да не спазвах пости и да не ходех в неделя на църква. Православието. За мен то беше баба и дядо, червените яйца, кръглата пита с дупка, която майка ми нанизваше на гегата на коледарите, житото с натрошени бисквити и кръгли бонбонки детска радост, което децата ядяхме с големи лъжици. Агнето на Гергьовден, с чиято кръв рисуваха кръстове на челцата ни, залепените свещи и увитата коприва по бравите на вратите на къщата ни на Гергьовден. Горящите свещи, с които хората се прибираха след полунощ от църква на Великден, звънът на камбаната – тъй тъжна при смърт и толкова весела на празник. Топлите стаи, в които не ни разрешаваха да отваряме вратата, за да не се стреснат козунаците, докато втасват. Размяната на боядисаните яйца на великденския обед от ръка в ръка, като по-младият целува ръка на по-стария. Вниманието да не се яде цяло яйце на Великден, бройката на постните яденета на Коледа, дървото, което гори на Игнажден. Не зная кои от тези неща са канонични и кои останали от езическите ни времена, моето православно християнство е делнично и домашно, но толкова свидно, толкова част от всяка моя клетка, че мисълта, че някой ме влече в друга, непозната за мен посока, беше сгърчила в спазъм гърлото ми, беше ми отнела въздуха, беше ме изправила пред смъртта. Не знаех, не знаех, че всичко това е толкова втъкано в мен, че ако някой се опита да го промени, аз изчезвам.
Такова е моето православие, казвам си го като на изповед. И тези дни то е много смутено. Смутено се питах защо в тези дни като човек съм по-близо до папа Франциск отколкото до старците от нашия клир. Питах се от една вяра ли сме ние с митрополит Николай, ако изпитвам към него толкова голяма вътрешна съпротива, толкова силно отвращение. И не, не заради това, че този човек зацапа с тапети фреските на църквата „Св. Марина“, не заради това, че би камбаните на сватбата на Николай Бареков, дори не заради ролекса и другите негови суети. Нещо в погледа, в думите, в излъчването му ме кара да бягам колкото се може далеч от него, душата ми се свива сгърчена при вида му както гърлото ми в онази вечер. Той ли е моят пастир? Той ли трябва да ме намери, да ме преметне през раменете си с думи и да ме върне при стадото? Какво общо имам аз с него, как да съм в стадо, което той води?
Живея в град в който митрополит в края на 19 в. е бил Серафим. Благ, умен, добродетелен, деен, той паднал на колене пред турски паша и помолил войската му да не пали Сливен. Създател е на Българския Червен кръст. През 1897 г. на неговото място дошъл Гервасий. Напълно противоположна личност, сливенци го наричали с много обидни прозвища, но най-често – развратник. По негово време (документирано е) десетина православни семейства се обърнали в католическата вяра заради „моралното разложение на владиката.“ Не, няма да се обърна в друга вяра. Ще чакам Светия синод да се обърне към мен. Не съм сама, много сме, заради всички нас трябва да го направи.
Може би се питате как се развиха отношенията ми с онзи приятел, който ми беше дал евангелския си наръчник. Казах му, разказах му всичко така, както и на вас. И той ме прегърна. Богът ни е един, каза, няма значение къде си говориш с него, а за библията можеш да продължиш да ме разпитваш спокойно. Ако можеше между нас двамата, защо да не може и …щях да кажа – защо да не може и по върховете, но се сепнах, защото върхът в крайна сметка е един.
