Ако в България думите имаха някаква връзка с нещата, политическа партия трябваше да означава поне няколко неща: управление, идеи, съмишленици, идеология, обществен интерес и т.н. Възстановяването на партиите след 1989 година бе сред най-важните и видими елементи на политическия преход. В месеците до първите парламентарни избори през юни 1990 година буквално всяка седмица се създаваше или възстановяваше нова партия. Експлозията от политически идеи, профили и дебати ще остане сред най-ценните неща от този период в съвременната история на България. Преосновани бяха знакови предвоенни партии като демократическата, радикал-демократическата, социал-демократическата и земеделците. Само за месеци се появиха структури от цялата идеологическа палитра – зелени, консерватори, републиканци и какви ли още не. Логиката на големия сблъсък между БСП и СДС обаче бързо притисна малките партии и тласна „сините“ към консолидация. Изправени пред и без това далеч по-могъщия опонент, те нямаха особен избор и тръгнаха по пътя на политическата хомогенност. Скокът на бившия монарх в българската политика ускори профанизацията на партиите. Неговото движение се оказа платформа, в която бяха изсипани представители на няколко бизнес клики и повърхностно опаковани в пост-идеологически език. Тази ход отвори широко вратите към постепенното отдалечаване на българските политически партии от всякакви модели и критерии за демократична нормалност.
Този исторически поглед върху разпада на българските партии е достатъчно известен и наскоро кулминира в една новина, на която малцина обърнаха внимание. Преди няколко седмици излезе годишния доклад на Сметната палата за партийното финансиране през 2018 година. От него стана ясно, че основните партии за този период нямат дори един външен дарител! Нито един! Реалността е, че все повече българските партии приличат на бизнес племена. Елементите на това изместване през годините са достатъчно отчетливи. Те постепенно се отдалечиха от гражданското общество, започнаха да се самозатварят и да се консолидират около себе си. Започнаха да оцеляват чрез консолидация, а не чрез разширяване на социалната си база, чрез диалог с различни обществени групи и интереси. Целта им е да се загнездят в държавните структури, за да живеят през достъп до обществени ресурси, търговия с влияние, откровени кражби и корупция. Вместо представители на различни социални групи, те вътрешно заприличаха на гетоизирани клики, структурирани около бизнес интереси. В партиите има много повече представители на бизнес лобита, отколкото представители на разноликите социални групи на съвременното общество. Идеи и идеологии са все по-трудно откриваеми, те са просто маркери на неизбежната политическа реторика. Интересът към управлението също изчезна, остана театъра на ежедневната игра на функционалностите на държавните структури. Самите партии станаха чужди тела за експертите и те постепенно се оттеглиха в пазара на труда.
Дълги години ДПС бе анализирана като прототип на профанизацията на партийното. Често тя се коментираше като „етническа корпорация“, структурирана силно йерархично, за да капитализира политическото участие в полза на една клика. Тя не просто монетаризира политическите връзки, но си постави като основна цел повсеместното навлизане в държавните структури на централно и местно ниво, в министерства и агенции, на политическо и административно ниво. През този механизъм ДПС е почти независимо от формалното си участие на правителствено ниво и има непрестанен достъп до публични ресурси. Границите на кликата са и селективно пропускливи, защото допускат включването на неетнически участници и позволяват рекрутиране и позициониране в самата сърцевина на структурата, ала Пеевски. Етническото остава и е фундамент за организационния гръбнак, но се допълва от откровено меркантилното. Партията функционира и като трудово бюро за хора от всякакви етнически групи, тя просто пазарува хора. Това, например, позволява нейната експанзия в местната власт, службите за сигурност и съдебната система. Нещо повече, през последните години и както и в други партии, включените в схемата не просто получават бонуси за участието си, а са интегрирани в нея през различни корупционни схеми. Така те не просто стават служители на корпорацията, а предани и зависими от вожда. Този модел можете да откриете във все повече български партии, затова и те все повече приличат на бизнес племена.
Картината при БСП е малко по-нюансирана. Там става въпрос за по-широка общност на върха на структурата, по-мрежови отношения и по-сложни и многопластови отношения с различните компоненти на партийната организация. Бизнес племето тук е полицентрично, понякога дейността върви по успоредни линии, има и доза конкурентност, но вътре съществува базова солидарност, която през годините много пъти е била препотвърждавана. Средните нива от обслужващия персонал са добре интегрирани и преливат между държавни, партийни и бизнес структури в зависимост от политическата ситуация и полезност на конкретния човек. Веднъж в племето, тези хора могат да изкарат целия си жизнен и професионален цикъл в интегрираните системи на държавни и партийни институции и бизнес формирования. На електоралния терен се подхвърлят рециклирана история, митове и светло бъдеще. Племето има селективно пропускливи граници, най-вече на по-долните нива. По върховете става трудно, както научи Корнелия Нинова. ГЕРБ също може да бъде мислена в такива категории, там картината е доста по-еднозначна. Борисов дори не крие механизма за влизане и функциониране на партията му, в интернет има десетки снимки на разни негови придворни политици, които му целуват ръката. Очевидно е, че достъпът не е по линия на политическите идеи. Много от случващото се в ГЕРБ не е особено оригинално – дълбоко навлизане в централната и местната власт, де факто неограничен достъп до публични ресурси – национални и европейски, множество лостове за бизнес натиск, инструментариум за създаване на бизнес протежета и проксита за маскиране на собственост и т.н. Партията е трудово бюро, в което се изсипват близки, роднини, любовници, опортюнисти и най-обикновени клакьори. Цената на достъпа е преданост и изпълнителност. За по-активните и полезните има най-различни бонуси, временни и дългосрочни. Границите на племето са относително пропускливи, полезността и готовността за участие са често достатъчни. В замяна се предлага сигурност, срещу послушание.
Малките нови партии от последните няколко години са още по-фрапантни случаи на необратима партийна профанизация. Проектът на Цветан Василев бе откровен механизъм за защита на бизнес интереси, с изцяло напазарувани изпълнители и избиратели, допълнен с медийна истерия. В него, освен изискваната от закона форма, нямаше нищо политическо, безкрайна гротеска, вулгарна имитация на политика. Използването на сериозни понятия за подобни явления е обида за интелекта и подигравка с реалността. „Волята“ на Марешки е идентична пародия. Тя може да бъде мислена като търсене на лична защита чрез публичност, като фалшива алтернатива в полза на съвсем други бизнес и политически играчи, като банална грандомания или просто търсене на занимание на различни клакьори. И трите са верни и не се изключват взаимно. Партийката на Георги Първанов е в същия жанр. Там просто трябва да добавим необходимостта му да има някаква легитимност, която да използва при лобистките си публични изяви. Същите неща важат и за струпаните в коалиция „баш патриоти“. Разбира се, бизнес племената си имат и баш босове, както отлично знаем от историята на българския преход и те често се намесват с по-значимите раздавания на пари и влияние. По-ежедневните трохи са оставени на племенните вождове, за да хранят подопечните си и осигуряват „твърдите електорати“, за да не изпаднат от политическата въртележка.
Тази фундаментална подмяна е все по-очевидна. Затова и не е изненада, че нито една партия не е получила и лев дарение. Не е изненада, че траги-комични типажи стават депутати и министри, че физиономиите в Парламента приличат на членове на асоциации за бойни спортове, че хората вече не могат да запомнят дори името на поредния безличен министър. Партиите са бизнес племена за благото на вожда и кликата около него, но и за тези на хранилките по долните нива. Това е унизителната социална реалност превърната в политическа норма. Никой не се занимава с управление, не се захваща с проблеми, не прави усилия да убеждава някой. Тези формирования вече нямат нищо общо с нормалното разбиране за политически партии. И в това отношение, по нашите земи думите са комплимент за нещата.
