Добре де, ние толкова ли прости сме си били винаги или сега нещо напоследък изплискахме? – мърмори си тази моя позната, докато скролва в социалната мрежа фейсбук. Сама си отговаря: Може би сме си били такива, ама сега ни пролича, защото има къде. И чете на глас мнения, които я втрещяват. А те наистина са втрещяващи. Папата е богаташ, има фирма за перилни препарати. Социалните ще ни вземат децата и ще ги раздават на гей двойки в Норвегия. Не, няма да ги раздават на норвежки гей двойки, а ги вземат за органи. Тук тя вдига глава и казва: „Това ми се вижда по-вероятно, както знаем норвежците не са като нас, те имат по няколко органа от всичко и са им нужни доставчици.“ Не, не било за органи, за секс трафик ще ни крадат децата. Тези скандинавци както знаем са извратени. Бойко Борисов обявил, че ако на 26 май не гласуваме за ГЕРБ, ще ни увеличи цените на абсолютно всичко. Папата уредил у нас да се докарат един милион емигранти, по тази причина преди това са избили добитъка в Странджа, за да я населят с афганистански гейове, на които папата ще продава перилните си препарати. Дядо Николай казал, че папата иска да обедини всички църкви, за да си осигури привилегията да посрещне лично Сатаната…пардон, това било истинска новина. Стига!
Добре, казвам, напиши под ей тази очевидно лъжовна новина от очевидно лъжовен сайт, че не е истина, човекът от профилната снимка изглежда нормален, може и да махне лъжата от профила си. И тя пише: това, което сте поместили, е фалшива новина. Човекът от профилната снимка реагира веднага, пише: Във всяка лъжа има истина и във всяка истина има лъжа, така че в крайна сметка те са едно и също нещо. Настина стига!
И това е само част от проблема – продължава да се рее тя из фейсбук, – по-страшното е озлобяването, да си го кажем направо – озверяването. Тук примерите ги прескачам, защото не се поддават на публикуване и широко разпространение. Както се сещате замесени са майки и лели, еротични поздрави, анатомични обръщения и терминология от психиатрията. Може да се възприеме както тъжно, така и смешно. А всъщност е сериозно. И заслужава малко по-дълбок размисъл, защото е непростимо толкова много енергия да се прахосва за омраза, страх, ненавист. Но това, слава Богу, все пак не е животът, а само една социална мрежа, животът извън фейсбук не е така замърсен, хората си общуват по –друг начин. Вярно е. Но също толкова е вярно, че фейсбук е капката, в която се оглежда животът ни. Концентрираната картинка на нашите страсти, разделения, словесни войни и глаголни убийства. Там си просто едно име, понякога дори не истинското. Не виждаш човека в очите и всичко е по-лесно – да го шамаросаш, да го унижиш, да го размажеш. Печалбата от такова поведение е моментална – разбил си някого и така си се обозначил като по-голям от него. В истинския живот подобно поведение е по-трудно, по-неудобно. Засега фейсбук е все още само тренировъчна територия, място за репетиции. Малко по малко всичко това се пренася и на улиците. По пътищата вече е пренесено и там жертвите на агресията не са символични, там се плаща с живот.
Нямам отговор на въпроса дали винаги сме били такива или фейсбук просто се появи, за да онагледи какви сме. По-скоро преди него знаехме много за доста по-малко неща. Няма как да се направи коректно сравнение – сега светът е с други хоризонти, налага се да знаем за все повече неща и едновременно с това да се научим, че не всичко, което е написано черно на бяло е истина.
За първи път огромната пропаст между една част от населението и друга беше назована на летните протести преди пет години. Самоназована по-скоро, защото тогава протестиращите изпъчено се обявиха за умните и красивите, което означаваше, че всички несъгласни с тях са глупави и грозни. Един от лидерите на протестите използва друга терминология, той заговори за качество и количество, като под количество се разбираше необразованото население, което изразява „вековната злоба на роба“ като разпространява и се пени под фалшиви новини, в случаите, в които не е заето да пие ракийка и яде салатка. Качеството, разбира се, от пръв поглед се ориентира кои новини са фалшиви. Колкото и да са неточни и близки до обидата тези два термина ще ги ползвам за удобство в следващите редове, защото сред хората наистина има образовани и необразовани, знаещи и незнаещи, наивници и съобразителни, вярващи на всичко изречено и вярващи само на факти.
Необразовани хора, които лесно могат да бъдат манипулирани поотделно или да се превърнат в тълпа заедно, винаги и навсякъде е имало, има и ще има. Обикновено те са повечето от населението, те са количеството. Общият напредък е гарантиран само там, където ги повеждат знаещите, можещите, виждащите напред във времето. Тях онзи лидер на онези протести нарече качество. И ако сега имаме голям проблем, той е в това, че количеството става все повече, а качеството все по-високомерно. И аз не съм сигурна кое е по-опасното – дали агресивното невежество на все повече хора или перфидното високомерие на знаещите. Само в едно съм сигурна и то е, че ако тези две условни части на обществото ни не намерят общ език, никаква крачка напред не може да се направи. Така ще си живеем като две несвързани групи от хора, едните от които ще пишат глупотевини в социалната мрежа, а другите ще им се подиграват от пиедестала на своето превъзходство. Колкото и да изглежда отнесен този проблем, той всъщност е най-големият ни – ние като общност се обричаме да нямаме полезен ход.
И какво трябва да стане, да за повярват едните на другите, да почнат да си комуникират без агресия и без снизходително високомерие? Кой да отстъпи – количеството или качеството? Кой пръв да се откаже от позицията, която най-добре се онагледява с онези две инатливи козлета, които са сплели рога на средата на моста и се боричкат, докато и двете паднат във водата? Омагьосан кръг ли е това и как може да се излезе от него? Има една максима, която е кратка и ясна: по-умният отстъпва. Ако онези хора, които нарекоха себе си умни и красиви, се откажат от презрението си към т.н. простолюдие, ако преодолеят високомерието си, може би това ще сложи началото на един бавен, но поне оздравителен период. Като се обърна назад в историята, това е бил печелившият ход винаги, или поне в онези далечни времена.
Не съм сигурна, че това е възможно. Но съм сигурна какво ни доведе дотук – несправедливостта, субективността, липсата на критерии и воля за точна преценка на нещата и хората. Когато в едно общество не се цени знаенето, моженето и почтеността, а се цени лоялността, личната преданост към партия или човек, тогава всичко се обърква. Не се знае на кого къде му е мястото. Няма механизъм, който да отсява точните хора за точните места. И понеже местата винаги са по-малко от хората, в общество, в което всеки може да е всичко, започва битката – без правила и с много жертви. Практически в края на краищата всички сме жертви – и умните, и простите, и грозните, и красивите.
