На пръв поглед сме свидетели на най-оспорваните избори в историята на ЕС. Поне така ни ги представят, така ни убеждават буквално всеки ден, обясняват големия залог. Сблъсъкът на моменти се представя в почти библейски пропорции, Европа срещу анти-Европа, мейнстрийм срещу популисти, добри срещу лоши, бяло срещу черно. Всички анализатори са се захванали да изчисляват колко места ще получат евро-скептичните партии, доколко ще успеят да се приближат до центристките партии, как ще изглежда новото проевропейски мнозинство в Брюксел и Страсбург. Българските политици също започнаха да пригласят на този хор и започнаха да се надпреварват да изтъкват тяхната историческа важност. От няколко седмици същото правят и кандидатите за председател на ЕК, чухме го и по време на техните дебати. Наглед, това наистина е така. Броят и силата на евро-скептичните партии непрестанно нараства и те все повече се доближават до про-европейските. Реториката им е по-остра, обещанията за преобръщане на системата все по-шумни и нетърпеливи. По-внимателният поглед обаче разкрива доста широко съгласие по ключови параметри на дневния ред на ЕС, сякаш се оформя нов европейски консенсус. Той обаче става видим не по време на предизборни кампании, когато всеки продава своята отлика. Ще го разпознаете, ако чуете какво говорят политиците извън кампаниите и какво правят в собствените си държави и евро институциите.
Няма никакво съмнение, че евро-скептичните партии имат ключова роля за този възникващ консенсус. При това без да имат особено институционално влияние или решаваща политическа тежест, по същият начин, по който и Найджъл Фараж преобърна британската политика без да е в нейния център. Моментният фокус е върху електоралната подкрепа, която те ще получат на задаващите се избори. Всъщност, тяхното влияние върху цялостната политическа ситуация в Европа ще е доста по-широко и по различни параметри. Непрестанно нарастващата електорална подкрепа постепенно променя стимулите за сътрудничество между тях и ще създаде условия за поне частично преодоляване на конкуренцията. В сегашния Парламент тези партии са пръснати в три групи, но е напълно възможна консолидация около две структури, които да си сътрудничат по някои основни въпроси като евробюджета, имиграция, бежанци и т.н. Нещо повече, очертаващата се обща фрагментация почти сигурно ще доведе до свръхголяма про-европейска коалиция в центъра, което ще позволи на тези партии да форсират нагласата срещу евро-establishment-а, по подобие на познатата динамика от националната политика на Австрия и Германия. Другата голяма промяна там е свързана със смяна на политическите поколения и лидерство. Постепенно си отиват политици като Фараж и льо Пен и на преден план излизат доста по-интересни, гъвкави и хитри политици като Салвини. Това също ще промени съществено политическия пейзаж.
Как изглежда оформящия се консенсус, който ще стане още по-видим след изборите? Той е видим в интегрирането и ключовата роля на група политики, свързани със сигурността и отбраната на ЕС. Те са доста обхватни и включват правосъдие и вътрешни работи, имиграция, бежанци, граничен контрол, отбрана, военно сътрудничество, анти-тероризъм, информационен обмен и бази данни, хармонизация на криминално право и т.н. Този широк комплекс от политики е интегриран през призмата на сигурността и представлява огромния обем законодателна дейност и политическо внимание. Външната политика е отражение на този вътрешно-тематичен консенсус. Очевиден е и края на ценностното промотиране, нео-реализмът е отново на мода. Съгласието обаче не е просто тематично, то отива доста по-далеч. Отнася се до самата политическа амбиция на интеграционния процес, а тя се въплъщава в бюджета на организацията. Тук консенсусът отдавна е факт, бюджетът ще намалява и ще падне под 1 на всеки 100 евро, които се създават в съюза. Донорите нямат никакво желание за по-амбициозен подход, единственото, за което има известно съгласие е използването на финансово инженерство за генериране на повече средства за инвестиции, ала „плана Юнкер“. Цялостната политическа нагласа е за замразяване на нивото на интеграция. Там където ще има известно движение напред, нещата ще се случват бавно, само при крайна необходимост и минимален политически риск от недоволство сред националните избиратели. Тази цялостна архитектура на европейската политическа конструкция изглежда ясно оформена и дългосрочна.
Повечето останали по-амбициозни секторни политики са или блокирани или се свиват като амбиция и внимание. Реформите в еврозоната са като цяло в задънена улица, най-вече поради нежеланието на Германия и северните държави-членки да вървят към фискална интеграция, евро бюджет и дългови инструменти. Банковият съюз също на практика стигна до политическия си максимум и скоро няма да се придвижи до третия компонент, общоевропейски гаранции за депозитите. За неговото по-нататъшно разширяване дори няма дискусии. Напълно отсъства желание и за задълбочаването на единния пазар по посока на услугите, това е анатема за много от западните държави, най-вече Франция. Завръщането на индустриалната политика ще бъде основно по линия на защитата от външни на съюза инвестиции, а не по посока на нови стимули за развитие на европейската икономика. Дигитализацията е често коментирана, но около нея отсъства дългосрочна структура от политики и финансови ресурси. Тя влезе в дебата за бъдещето на ЕС като част от конкурентната глобална икономика, но дотук. Социалната политика е често коментирана, но там няма да има повече от някои нови защитни механизми и евентуално повече минимални стандарти. За повече ЕС няма правомощия, ресурси и политическо съгласие. Енергийният съюз също зацикли под натиска на германското желание да заобикаля съюза в отношенията си с Русия и на практика да стопира някои от най-важните му елементи. Цялата тази поредица от блокирани секторни политики ще е все по-натрапчива на фона на интеграцията в областта на сигурността и отбраната.
Характерът на това ново съгласие и приносът на крайно-десните и евроскептични партии към него не е новина, с която про-европейските центристи се гордеят. Затова и те ще полагат доста усилия, за да не стане тя широко достояние. Обикновено консенсусът се представя като някакво колективно политическо постижение, като кулминация на принос от всички идеологически фамилии. Създава се чувство за симетрия, за равномерност на този принос. Всъщност, както всичко в политиката, и тези съгласия са по-скоро резултат от нечии успехи и нечии провали. Например, след края на Втората световна война, европейската десница бе очевидно принудена да приеме много по-голяма роля на държавата, на нейните социализиращи функции. Обратно, в ерата на нео-либерализма в края на 70-те и началото на 80-те години, десницата успя да наложи множество свои идеи и консенсусът през следващите две-три десетилетия бе до голяма степен негово творение. Сегашният евро консенсус е в значителна степен продукт на консервативни и националистически критики и идеи. Извън съмнение е, че останалите политически идеологии са в защитна позиция и просто се опитват да удържат отстъплението си. Това е трудно признание за тях, но продуктите на европейската политическа система го илюстрират все по-ясно. Същинският парадокс ще бъде, че тази програма ще бъде изпълнявана от още по-широка центристка коалиция.
